Спомен от опит за разговор

Повярвай ми,

не исках да те нараня,

макар че думите

кървяха като рана.

Пролука търсех

в бялата стена,

а пък намерих...

малък ад за двама.

Навярно

и бръшлянът не разбира,

че нежността му

никой не желае -

затуй до старите стени

се спира

и ги обвива предано -

до края.

Повярвай ми,

аз друго съм мечтала:

нагоре,

не надолу да те тласна.

Напразно толкоз нощи

съм летяла

към теб, със теб -

в един безкраен празник.

Повярвай ми,

ти няма да си беден

на щастие, успехи и мечти!

Повярвай ми,

във своя миг последен

ще благославям нещо -

пак си ти!

Ще може ли

гласът ми да достигне

до тебе,

ще събори ли стената?!

Едва ли...

Моят зов е непотребен -

тъй както кучетата

вият към луната.

И все пак, моля те,

уши недей запушва -

полуизплаква вече

мойта нежност:

Повярвай ми,

не исках да се случва,

но все пак стана наша

неизбежност,

повярвай ми,

не искам да си тъжен;

повярвай ми -

не мога да съм друга;

повярвай ми -

дори светът да свършва,

защото теб те има,

ще е чуден !

P.S. Повярвай ми,

ще ти потрябвам някога,

ще ме повикаш

мислено с тъга,

ала ще бъдем много стари двамата.

Повярвай ми,

повярвай ми сега!

1983

PP. S. Твърде близо стояхме...

Всеки в себе си взрян.

Тъй и не се видяхме

двама в истински план.

В лабиринта на чувствата

търсейки общ език,

безвъзвратно изгубихме

ний най-вечния миг,

а държали сме ключа

на мечтите безчет.

Мигът при този разговор приключи,

а ние...

продължихме си напред.

1990

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf