врата

Времето е коварен приятел. ТО носи дуализма в себе си. Пансион. Часовник цъка някъде из пустите стаи. Изоставен от времето и хората, потънал в своя монотоннен, еднообразен ритъм. Вратите скърцат. Тишината се е настанила трайно и сякаш се е пропила във всяка вещ оботател. Звучи нейде пиано - акордите нашепват нежната мелодия от Бетовен: "На Елиза". Една врата в дъното на коридора, боята е олющена и само няколко парчета от нея подсказват  каква е била преди много време. Вратата е открехната, а вътре е слънчево и някак уютно. Легло, маса, стол, десен на избелели от слънцето рози, а до прозореца  -едно старо пиано. Жена с осанка на балерина, отдавна изгубила безвъзвратно своята младост свири "На Елиза". Пръстите докосват черно-белите клавиши. На пианото има стара партитура и отдавна изсъхнал букет от бели рози. Отсреща, на стената е закачена красива черно-бяла снимка, а на нея нейната младост...

Чува се шум от двигател, пианото продължава да свири. Отекват стъпки в коридира. Спират пред вратата, влизат в стаята. За минута се взират във жената с копнеж, оставят букет бели рози. Жената се обръща за миг, без дори да промълви. Стъпките се отдалечават. Пак шум от двигател.

Отново цъка часовник нейде из пустия коридор. Последни акорди... И тишината отново сковава пансиона във своята мълчалива прегръдка...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf