В търсене на щастието

Защо останах в дома му онази вечер, не разбрах. Може би след тежко влудяващо пиянство, не зная... Той обаче се вмъкна в живота ми така незабелязано, заседна в сърцето ми, облада мислите ми. Тогава бе за мен най-съвършеното и истинско вълшебство и единственото, в което вярвах. Обикнах го... Така ме влудяваха очите му, тези очи, съчетали в себе си невинното на детски поглед и мъжката сила,  спокойствието, което често ме топлеше; тези очи, в пъстротата на които често търсех и откривах себе си и спасението. Знаеше от какво се нуждая, знаеш от какво ме болеше, знаеше какво ме радва. А аз, толкова уязвима тогава, непрекъснато променях себе си и го плашех с мрачни настроения и сълзи до лудост. С всеки изминал ден обаче той ставаше все по-спокоен и не само не се отказа от мен, каквото впрочем направиха всички останали, а ме обикна още повече! Трудно ми беше да живея и дишам без него, вярвах, че ако го изгубя, ще изгубя и себе си!

8 години по-късно, останали добри приятели се виждахме рядко... Той имаше свой живот, аз също.

Днес беше сватбеният ми ден - очакван от години.

Толкова тъжна и объркана се чувствах!

Какво бях направила с живота си, а с мечтите? Защо останаха в миналото – недокоснати от Божията длан, неосъмнали в мен в утрото, което промени цялото ми съществуване! Сълзи замъгляваха погледа ми, горчиви думи давеха сърцето ми и останала без капка гордост и съвършенство стоях сама и прекрасна пред бялото огледало в стаята си и не знаех в своя свят ли се намирам или в нечий чужд. Така исках да изкрещя пред всички, които ме чакаха долу: ”Не го обичам! Разбирате ли! И не искам да го обичам докато смъртта ни раздели... просто не мога!” Сърцето не ми даваше обаче да огорча бедното момче, което ме чакаше пред олтара.

Изтрих за последно сълзите, почти успели да размажат изящния ми грим. Подутите ми клепачи и мрачно изражение личаха от далеч.

Слязох и тръгнах напред... към олтара, така грозен,като че вървях към собствения си смъртен одър. Около мен пространството беше обсипано с усмивки и очакване.

Господи, прилоша ми! Сред цялата освирепяла за празник тълпа беше и Той... – човекът, когото исках, човекът, когото ме направи жена и първият ми сбъднат сън, надеждата в живота ми, човекът, когото ми показа какво е да обичаш и да бъдеш обичан! Усмихваше се... Забравих за миг накъде вървях и останах с поглед,впит в Него. Той хвана ръката ми за момент и поклати глава одобрително, за да ми даде кураж може би. Така исках ръката ми да остане в неговата, така исках Него да отведа до олтара и за Него да се венчая! Обичах го! Нима беше толкова трудно!

На метри пред мен стоеше и онзи добър човек, към когото изпитвах единствено съжаление сега. Ръката ми, изстиваща се спусна бавно върху съвършената рокля, придаваща ми почти нормален вид. Продължих устремена дългият „път към щастието” може би и спрях... Мислите ми отлитаха на далеч и не чувах думите на свещеника, които се изляха пред мен като равно слово. Към кого да се обърна? На кого да призная, когато всички очакваха от мен да провали живота си с думата „Да”. Не можех да го допусна... не трябваше...

Изведнъж в мен прокънтяха думите: ”ДОКАТО СМЪРТТА ВИ РАЗДЕЛИ...” Тогава се опомних. Събрах мислите си и промълвих студено: ”Не мога!” Усмивката му се стопи...

- Миличка, какво става? Лошо ли ти е?” - попита той с видимо паническо притеснение.

- Не мога да се омъжа за теб! – настоях аз и тръгнах назад. Годеникът ми остана там, беше съвсем сам пред великия олтар и не проумяваше какво се случва. Пред мен имаше толкова много объркани хора, които нямаха представа какво се криеше в душата ми. Какво знаеха те за моята детска и съвършена любов?

Почти достигнах вратата на църквата, когато зад мен прозвуча нечии объркан глас и сякаш се опитваше да ме спре. Обърнах се. Забравила бях за Него, а в очите му виждах любовта, виждах желанието да тръгне с мен. Същите онези пъстри и дълбоки очи, в които потъвах преди години сега ме гледаха с капка недоумение, но аз виждах и знаех, че разбират всичко. Той стоеше там, сякаш му дължах обяснение. Така беше... а може би заблуждавах себе си.

- Обичам те... прошепнах му плахо, отроних го без да искам, но това като че ли ми даде смелост и продължих...

– Обичам те от 8 години, обичам те и днес със същата сила, с която те обичах тогава и не мога да се омъжа за него. Няма да го сторя против волята си, а и съвестта ми едва ли ще е чиста.

- Ти си полудяла! – упрекна ме той, но в гласа му прозвуча разбиране, както беше винаги. Знаех, че този път няма да останем само приятели, знаех, че в нашето приятелство се криеше тайното и величествено чувство на истинската любов.

- Ела с мен! – протегнах ръка аз, за да хвана неговата. И той тръгна... забрави за хората, които тръпнеха в очакване, забрави за упреците и студените им погледи, забрави за всичко и тръгна с мен! Просто хвана дланта ми и тръгна!...

Така останах горда,ч е успях да се опомня навреме и да променя живота си. Горда, че събрах смелостта да продължа напред и че поех верния път – ПЪТЯТ НА СЪРЦЕТО! ПЪТЯТ НА ЩАСТИЕТО!...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf