Агресия, която не познавах се събуди в мен. Сякаш демон преспал сто години заживя в мен.

И цялата болка, която си мислех че познавам, изглежда нищожна. Всички нощи, в които

не спях и търсех нечия ръка, за която да се хвана и всички викове за помощ, изглежда са били напразни.

Изглежда виковете са били глухи. Изглежда болката е била скрита толкова навътре в очите, че загубих себе си

някъде по пътя. Изглежда всичко е било лъжа и сега всичко, което е останало от мен, това е една пустиня с пожари.

Всичките сълзи, които си мислех, че съм изплакала и очите са пресъхнали... сега очите ослепяха от сълзи.

Сега собственият ми глас ме вини за всяка дума. Не мога да слушам никого. Всяка дума, всеки жест всичко

е така побъркващо. Изглежда дори не се опитвам да избягам. Изглежда дори не откривам път, по който да се измъкна..

Животното, което се събуди в мен, иска да бъде чуто, иска да бъде видяно и ще извърши и най-голямата лудост...

Няма път, по който да избягам, няма ръка, която да хвана, няма думи които искам да кажа - всичко спи навътре в мен...

Сега дори не мога да дишам, не мога и да спя. Не мога да намеря себе си. Изгубих се някъде по пътя. Загубих ума си.

Загубих контрол над себе, откакто опознах това чувство на болка когато не си до мен... По дяволите има ли път?

Има ли ръка, която иска да ме измъкне от калта? Аз не спирам да падам, не спирам да потъвам. Вървя към дъното все по-надолу и по-надолу.