Таен грях

Таен грях

Бях заминала с него преди три години и бях оставила в България семейството, приятелите и миналото си. Бях убедена тогава, че съм открила единственото земно щастие.

В северна Германия живота беше студен - атмосферно и емоционално. Приятелите му ме харесваха, но не ме прегръщаха, както моите, не бяха сърдечни, колкото моите. Бяха нетърпеливи, взискателни и безкомпромисни. Не бях разбрала кога съм преминала тънката граница между пълното щастие и скучното, тъмно ежедневие. Той вече не ме прегръщаше, както преди, усмихваше се рядко, не ми говореше мило, начина, по който ме докосваше беше някак студен, някак по навик... Нищо не бе останало, което да ми носи радост. Денем бродирах и понякога тихо плачех за живота, който бях изоставила, а нощем често не можех да заспя и го гледах... Наблюдавах го с часове и му се наслаждавах докато спеше като дете, защото още го обичах.

Той пиеше. Когато се омъжих за него не знаеше какъв е вкуса на алкохола, а сега се прибираше пийнал почти всяка вечер и аз наистина предпочитах безразличното му поведение пред агресията и психическия тормоз, който изливаше върху мен в нетрезво състояние. Той се промени. Човекът, в когото се влюбих го нямаше вече, но аз, някак зависима от него се бях научила да обичам и заместителя му.

Една вечер не се прибра. Чаках го цяла нощ и пушех нервно цигара след цигара, докато се сълзи се стичаха по лицето ми. Бяха изминали часове, когато малко преди изгрев чух силния трясък на входната врата изтичах и виждайки състоянието му, започнах да плача истерично... тревожно, не както до сега.

-Къде беше? - крещях аз, а сълзите ме давеха и гласът ми звучеше някак неестествено. - Защо ме остави така? Защо не ми каза, че ще закъснееш? Знаеш ли, че не съм мигнала през цялата нощ? – гласът ми спадаше, ставаше по мек и тих и потъваше, а той се държеше сякаш нямаше никой друг в стаята освен него. Дори не погледна отеклите ми очи. Свали измачканото си палто, обърна се и ме повали на земята с един удар, отново без да поглежда лицето ми и след като изпищях, неочаквала дланта му, той отрони само:

- Замълчи. Така ти се пада, щом си решила да ми държиш сметка за това каде ходя и кога се прибирам.

Заболя ме... толкова много, че чак стаята плътно се изпълни с болка. Изправих се обаче и го погледнах укорително, но умолитено и с треперещ глас казах само:

- Но ти си ми съпруг...

Исках да му кажа още нещо, но не можах. Гласът ми трепереше още от болка и нямах сили. Усетих горчив кървав вкус върху устните си и едва осезаемите капки кръв, които се стекоха по тялото ми. Толкова силен ли беше удара му? - помислих си. Не разбрах, защото ме заболя повече от думите, отколкото от дланта му.Свих се в единия ъгъл на леглото и зарових лице в коленете си. Започнах да го кълна мислено. Имах чувството, че той знаеше това, сякаш чуваше мислите ми. Навън започваше буря... Дъждовни капки за секунди изпръскаха стъклата на прозорците. Светкавици осветиха полутъмната стая и един страшен гръм, като стон се откъсна от небето и ме стресна. Вятърът започна да блъска бясно и за момент усетих дъха му близо до себе си.

-Иди да затвориш всички прозорци в апартамента. Вятърът ще ги счупи. - прошепна заплашително той, но вместо да ме изплаши, събуди в мен онова отдавна заспало чувство на гордост, което преди ми помагаше да бъда несломима. Станах от леглото и спокойно, вървейки към другата стая му отговорих:

-Апартаментът е твой. Иди ти.

Осезаемо усетих как злобният му, ядосан поглед се впи в гърба ми и ме накара да спра за секунди.

-Знаеш, че не можеш да ми противоречиш мила, не и докато живееш в моя дом. – чух думите му след себе си

- Не съм то робиня! – отвърнах аз троснато и твърдо и продължих към вратата.

Запалила бях буря в него, но той това искаше... искаше да излее яростта си върху някой слаб, някой,когото го боготвореше, някой като мен... С едно движение само омота ръката си около косата ми и ме завлече по земята.

-Ако се налага и робиня ще ми бъдеш, задето те измъкнах от онази дупка, в която живееше! – изсъска той, но писъците ми го заглушиха. Той ме вдигна на крака, изтегляйки ме за косата и започна да ме обсипва с юмруците си. Лицето ми изтръпна от болка и светът ми се въртеше, когато се строполих на пода, а той продължи. Риташе тялото ми сякаш беше неодушевена вещ. Запитах се за секунда възможно ли е този звяр да е убил момчето, в което се влюбих. Мъгливо виждах кървави следи по пода от собственото си тяло. Той крещеше нещо, но слухът ми вече беше притъпен от ударите. Спрях да усещам болката, спрях да плача, спрях да

виждам и да чувам...

Когато дойдох на себе си бях в болничната стая – скучна и празно бяла, навяваше тъга, но и спокойствие, утеха. В мислите ми се лутаха различни страшни картини, които някак не можех да прогоня въпреки спокойната белота.

След малко на вратата се почука и сърцето ми прималя от страх, не посмях да извикам „влез” , но вратата се отвори, въпреки това

- Приемаш ли добронамерени гости?

Беше сестра му. В последните няколко години това момиче беше по-скоро моя приятелка обаче, отколкото негова сестра, за което можех само да й благодаря...

- Чух писъци от стаята ти и дори се наложи аз да го ударя, за да спре да... макар че ти беше вече в безсъзнание, когато влязох. Нося ти добра новина...

Погледа ми се втренчи в нея, леко обнадеждено... Каква би могла да бъде добрата новина, когато ръцете ми бяха бинтовани, а лицето - загубило осезание. Тя замълча за малко, след което ми се усмихна много мило и каза:

- Бебето е добре.

Видя неловкото ми изражение, породено от разширените ми от учудване зеници. Почувства се неловко като че ли и тя.

- Ти... нали знаеш?

- Вече знам. - отговорих аз и очите ми се насълзиха отново, но не разбрах от щастие или от безсилен страх, че нося неговото дете. – Не искам да му казваш? – зашепнах аз с едва доловима паническа уплаха в гласа си.

- Но той...

- Не, не искам да знае, моля те!

Тя кимна утвърдително, разбра ме... и аз разбрах, че ще запази тайната ми. Аз щях да замина, когато се възстановя и да родя детето си далеч от него, да го родя в родината си и да го обрека да расте без баща, но и без насилие...

Днес дъщеря ми е на 2. Той направи няколко опита да ме потърси, но аз никога няма да го призная за баща на детето ми. Никога няма да му простя. Дано Господ прости на мен!...

15.07.2007 / 16.03h.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf