ТЯ

Денят си отиваше. А здрачът донесе тишина. Някъде надалеко се простираше огромно поле. Вятърът поклащаше буйните треви и полето, изпъстрено с цветя приличаше на бездънно море.Зад очертанията на хълмовете се задаваше тъмен облак.
В далечината се виждаше силует на момиче. Не, това не беше призрак - беше Тя. Гонеше пеперудите. Не забелязваше тъмния облак, нито слънцето, което се скриваше, като оставяше след себе си кървави следи.
Тя тичаше и по детски се радваше на цветята. Беше избягала от сивотата на града. Нещо волно и непринудено се излъчваше от нея. Не почувства дори вятъра, който започна да пронизва с хладината си.
Изведнъж Тя спря. Забеляза залеза, който сега гореше. Последните слънчеви лъчи играеха в косите и. Не беше хубава, но бистрият поглед, в който се оглеждаше небето, я правеше красива. Някаква тъга се изписа на лицето и. Пусна уловената пеперуда. Онемяла гледаше как си отива денят. Гледаше птичките, които бързаха да се приберат в гнездата си и облака, който покриваше залеза.Той и напомняше за сивото на града.
Тя престана да мисли. Почувства студа. Сивият облак покри всичко. Разбра, че дъждът приближава, но не се скри. Остана така сред полето, загледана някъде напред в нещо, което не можеше да достигне. Чакаше да завали. Беше ú студено. Заваля. Капките се стичаха по лицето и разпилените от вятъра коси.
Беше ú хубаво. Не мислеше за нищо. Усмихна се. Тя говореше с водата.

Това е нещо, което съм писала на 16 или 17 години. Не помня точно. Има по-скоро сантиментална стойност за мен.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf