|
Събудих се
Събудих се в тясно, тъмно и непроветрявано пространство. Първата ми мисъл беше че отново съм у дома. Но сгреших. Бях в нещо далеч по-подтискащо, в чийто гънки тъмнината се свиваше и създаваше усещането, че дори и малко слънчева светлина би изглеждала нелепо, никога не бих си помислил да отворя капаците на прозорците, за да поканя лъчението на деня. Но капаци нямаше, тъй като нямаше и прозорци, ако не се брои миниатюрният разрез в стената, приличащ на малък правоъгълник, от който влагата можеше да посещава необезпокоявана повърхностите на моето местоположение. Тези кратки наблюдения успях да нахвърля съвсем набързо, още преди да се възмутя от фактът че ми е отнета свободата. Не предполагам че съм се затворил доброволно, не, може би е вярно. Трудно изпълнимо, но вярно. Трябва някой да ми е помогнал, нямаше как сам да мога да организирам всяка една тънкост на подобен замисъл. Заех се да установявам последният ми спомен от външният свят, на място различно от сегашното. Да, получава се. Това беше една стая , декорирана с множество изкуствени цветя и миризма на влажна хартия. В тази стая имаше дълга маса, съвсем евтина изработка. Винаги когато бях в стаята, там присъстваха няколко мъже, всичките мълчаливи. Не си спомням да съм бил сам в стаята поне един път. Ето, вече разбирам че съм е посещавал повече от 1 път, иначе нямаше как да направя горната забележка. Може би беше вчера. На няколко пъти, и затова така ясно си е спомням. Не, не беше вчера, виждам кофата в един от тъмните ъгли на моята обител, тази кофа изглеждаше че не само е била използвана повече от един пъти за естествени нужди, но и че именно аз съм бил този , който е въздействал върху външният и вид, и то така, че нейната мнoгoкратна използваемост да не бъде поставяна под въпрос. По отношение на съдържанието и , бас държа че бих познал неговият творец – това бях аз. Дори и да бяха докарали още пет кофи с съдържание, достигащо до една и съща височина, бих познал коя е моята. Един вид ребус. Разбира се, никoй няма да изпита моята наблюдателност чак до такава степен. Вчера бях вече тук. Аз живея тук. Затворник съм. Навярно съм извършил ужасни неща, за да заслужа подобна учащ, освен ако... утре ще ме отведат отново нагоре по стълбите, но това си е за утре... изкачвам още едно стъпало, вече съм на познати места. Държат ме здраво за лакътя , ако да бях побягнал, щех да бъда наказан. Откъде имах тази информация, не помня. Може да съм я добил чрез горчив опит. Съдя за това по редица белези, на които не им е тук мястото. Стая, изкуствени цветя, празен аквариум с разпръснати мидени черупки по пода както и прах , много прах. Стените на аквариумът не отразяваха светлина, за разлика от плешивото теме на мъжът до телефона. Да, имаше телефон – допотопен модел, които никога не бях чувал да звъни, въпреки което винаги беше използван от плешивеца по време на престоите ми в неговият кабинет, ако това наистина беше негов кабинет, твърде е възможно само телефона да беше негов, виждах че борави леко и незатормозено с малкото на брой части, поддаващи се на манипулациите му. Това бяха 3 части – шайба, жица окончаваща с мръсна от слюнка слушалка, както и самото масивно тяло, свързващо тези външно забележими компоненти, но и криещо неподосирано количество съставни части- там се криеше звънецут. Той беше изтръгнат. От къде знам за това, как мога да предполагам такива работи. Фактът че не званеше не изключваше наличието на звънец – две камбанки от метал удряни периодично и много бързо от метална пръчица, поне такава ми беше представата за всеки средностатистически звънец. Плешивият дума не обелваше. Само слушаше нечий глас по телефона и лигавеше слушалката, сякаш се запъваше, сякаш смазваше посредничеството и чрез живителна влага, сякаш би могла да бъде живо същество. Сигурен съм, че мръсното копеле имаше да говори много. Никога не го чух да каже една дума, проточваше безконечна лига, сякаш си мислеше че нейният край ще повлече лавинообразно порой от невъобразими звуци , които да бъдат както екзотични за непривикналото човешко ухо, така и членоразделни, за да разбираме смисълът им, който съм сигурен че беше съдът на най големите амбиции на това тъпо плешиво създание. То имаше власт, това беше неотречимо. Всички следяха действията му. Носеха му вода. Координираха се спрямо него. Не знам, той може и да беше прост чиновник, ням при това. Къде е отговорникът за присъствието и за комбинирането на всички тези хора с тези предмети на това място? Имах много да му се оплаквам, бях си приготвил реч, ще я преговоря утре като се събудя... ще започна с обращението – дали да бъде фамилиярно или да бъда по студен в началото, какви са моите преимущества и в 2-та случая Ако бях твърде резервиран рискувах да загубя неговото внимание или той да ме помисли за човек, извършващ нерегламентирани спрямо правилникът на сградата блудства със словото. Може би говореше на чужд език и не разбираше моят. Значеше ли това че хората отвеждащи ме по стълбите му бяха преводачи ? или бодигарди, не не, бяха твърде хърбави, можех да ги сгъна всичките заедно с лигавещият се по телефона. щях да им дам хубав урок, че дълго да ме помнят. Стига. Имам време. Убеден съм в това. Усещах нещо чуждоземно в приготовленията на моята дневна порция храна. Това накланяше везните по скоро в полза на твърдението че ще имам дълго време да приготвя речта си към командващият тук, отколкото към твърдението че утре ще ме пуснат да си ходя. Можех да не да бъда сигурен и в 2те твърдения, позволих си тази глезотия. Утре ще опитам да избягам. Не, вече не е нужно да бягам, не съм сигурен че ще бъде бяг, може да ми се наожи да пълзя, може да ми се наложи пълзейки да достигна до асоциации, намесващи скоростта с която се точи лигата на плешивеца. Не знам дали ще съм в състояние да тичам , ако не тичам дали ще мога просто да се подрусвам или да се клатя като махало, увеличавщ с сантиметър, или с 2 амплитудата на всяко поклащане, а и честно казано не знаех дали съм затворен тук . дали беше упражнена някаква власт върху личността ми. Може би сам си я налагах като си повтарях че няма нужда да опитвам да бягам. Ах, колко мъжество и силна воля намерих в своат избор да остана в същото положение, както досега, както винаги досега. Промените настъпваха, времето си течеше. Ето видях златистите отблясъци на палавата рибка, описващи осмовидни движения в акварумът, ситуиран на едиин метър растояние от един телефон, на които се беше подпряла глава, даваща да се разбере че след известно време ще оплешивее и от чиято зинала уста капеше тънка лига, достигаща до върха на брадичката.но пак се обърках, това беше отдавна. По-вероятно да се беше случило преди описанието на празният прашен аквариум, стига да не би плешивият мошенник да беше получил извънредно практична информация, най вероятно по самоят телефон, и която информация да представяше различните начини за присаждане на коса. Или за спиране на лиготечение, последвана от друга информация, даваща близките адреси на всички магазини за домашни либимци, продаващи и рибки с златисти отблясъци по перките. Е, малко вероятно беше, но все пак си беше вероятно. Исках да попитам и за това в моята реч към командващият тук. Той ще пристигне съвсем скоро, или е идвал и преди, или сега вече е тук. Утре, утре ще си подам главата, за да видя всеки един белег , можешт да оповести приближаването на един толкова важен авторитет, с който бихме да побъбрим на дълго и на широко за всичко което ме притесняваше и касаещо уредбата на цялото това място. Тъй като все пак ми се струваше че преувеличават необходимостта от толкова персонал, освен неговите задължения да не ми бяха известни в цялата им светлина, и да бяха от първостепенно значение за правилното функциониране на нашият комлекс. Или нашите комплекси. Съзнавах, че ще ме държат в отговорност за моето присъствие тук. Роден съм тук. Или ме докараха. На носилка. Помня че кървях. А може би беше повръщано, станах далтонист предварително за да избегна този въпрос. Ако и да беше така, е, не са ми помогнали особено. Все така давам пълната свобода и воля на оприщващите се от тялото ми течности, различни по консистенция, а може би и по цвят. Ритам кофата. Тя е празна от векове, съдя по дебелият слой прах. Не съм изненадан. Какво прави тук е друг въпрос, може би да е била на човекът, обитаващ килията преди мен. Казах килия, но сам не си вярвам. Та къде е поне металната врата, която да ме пази от зложелатели? Няма е, виждам само 3 стени. Тази, на която съм опрял гърбът си е увенчана единствено с тънък процеп, за които вече споменах. Погледът ми среща единствено непрогледен мрак. Ако разбира се го зарея там където не трябва, сиреч в ъгъла, посредством сложно извиване на тялото успявам почти да вградя носът ми в ъгълът на стените. В вторият ъгъл е съвсем същото, само съм променил посоката на огледа ми от североизточна към северозападна, ако разбира се беше благоразумно да приема стената, служеща ми обикновенно за опора на гърбът ми за посока север. А дали опирах гърбът си на една и съща стена всеки път като се събудя? Чувам шум. Идват. Идват. На чужд език говорят. Спират ме. Пречат ми. Откъсват ме.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: firebird
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2008-03-28
прочитания: 150
точки: 8 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 2 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 7592
Автори: 2051
Произведения: 46561
Съобщения: 228105
Лексикони: 2111
Коментари: 69749
SMS-и: 803
Снимки: 4739
|
|
|
