През зимата

Беше зима и навън валеше, но в топлата стая ми бе уютно и топло. Бях се сгушила в завивките.
Не помня как бях заспала, дълго време будувах, дори ръцете ми трепереха.
Но сега сънувах онази чисто детска игра в снега,
и любимите сини очи, които не знаех дали обичам или мразя, но знаех че ми стигаше само поглед и започвах да треперя като
откъснато есенно листо, дъхът ми секваше и едва се държах на крака...
Онази сутрин в парка, беше толкова пусто, сякаш бяхме само двамата...
Обичах да минавам от тук на път за училище,въпреки че отнемаше повече време,
а през зимата всичко бе като кристална приказка.
Чух познат глас, обърнах се набързо и към мен полетя снежна топка...
"Какво правиш?"- попитах аз учудено
"Още спиш или си имала тъжно детство?"- засмя се Евгени
Затичах се,събрах малко сняг с голи ръце, приготвих се за атака, но скоро в смях и гоненици се оказахме прегърнати на земята.
"Защо ме бутна, идиот!"- в отговор на това чух онзи смях и просто не можех да се сдържа, да не се усмихна.
"Хайде... пусни ме да стана!"
"Искаш ли?"
"Стига шегички!"
"Стига!Хайде стига... Ще стана сериозен."
"Не ти вярвам."
"Там е проблема ни... Не ми вярваш, но аз мога да те убедя."
Върху ледената земя, усетих топлите му устни и усещането бе, сякаш не съм върху купчина сняг, а върху облак и летях!
"Много ми е студено."- смутено смотолявих аз и цялата треперех, но не от студ, а от вълнение...
След броени минути обаче останах сама в снега, вече усещах хладния му допир все по-вече, стисках юмруци от яд и обида...
Само едно звънене на телефона му и приказката свърши, върнах се в реалноста, а той се изпари толкова бързо,
като онези кратки моменти, в които се крие щастието. Разбрах че първоначалното ми чувство на радост е било напразно
подхранвано, почувствах се толкова обидена. Понякога си мислех, че ако го видя ще се втурна към обятията му,
а после се убеждавах, че не заслужава дори един мой поглед.

В стаята се чу глухото скърцане, вратата се отваряше, майка ми влезна и чух тихите й стъпки в тъмнината, тя стоеше на едно място
... мисля си че тя плачеше, но се съмнявах...
Бях толкова заета в нощни блянове за целувката му... и не можех да се концентрирам в нищо друго.
Помислих си че търси нещо... и не обърнах внимание.
След това се унесох напълно, а когато сутринта станах, все още усещах как силно бие сърцето ми,
усмивката не се скриваше от лицето ми,
докато наистина не се събудих, подсетих се за онези съмнения и факти,
и се почуствах още по-зле заради собствените си предадени надежди за една загубена битка...
--------------------------------------------------------------------------------------------------

Бях мълчалива цяла сутрин, не исках да говоря с никой... когато излязох по навик се запътих към парка, но този път се обърнах,
не исках да минавам от там...
Чувствах се толкова отпаднала, пристигах до училището и започнах да се притеснявам,
беше ми нервно, започнах да ходя бързо, само и само да стигна до класната стая и да не се показвам навън...
Вече наближавах целта изкачах се по стълбите и той ме извика, затворих очи и продължих все едно в шумотевицата не съм го
чула, но той ме настигна
"Здрасти!"-
"Здрасти..." - аз го погледнах и се умихнах престорено, въпреки че ми беше трудно "А... аз ще тръгвам. Чао..."
"Как си?"
"Добре..." - измъмрих си под носа и ме беше яд, защото си мислех, че се държеше сякаш нищо не е станало.
След секунди мълчание реших че няма за какво
да си говорим и се обърнах
"Да...пием по кафе, а?" - попита той
"Аз имам час..."
"За малко..."
Направих една недоволна физиономия но се съгласих...
Вървяхме заедно мълчахме, само си изпращахме по някои мигновенни и многозначителни погледи...
Пресичахме и изведнъш усетих как една кола изсвистя пред мен и само за секунда почуствах ръката му и силния тласък който ме върна
назад. След това, всяко мое движение беше само инерция, защото бях много изплашена.
Пресякохме бързо... Аз с ококолени очи, не разбираща нищо, сърцето ми се пукаше по шевовете...
Той силно държеше ръката ми, задъхваше се и не искаше да я пусне... Бяхме съвсем близо до кафето, все така
стреснати и не се отделяхме един от друг.
"Боже!... Ели.." - въздишаше Евгени..."
"Как стана така... Една секунда! Само една секунда и.."
"Не, не моля те не викай дявола!"
"Благодаря ти!" - прегърнах го аз силно и много развълнувана "Добре, че беше до мен! Благодаря ти!"
Влезнахме в кафето, значително по-спокойни и отпуснати...
"Добре да спрем с темата "Аз съм твоя герой"... Макар, че и двамата знаем, че заслужавам и повече." - усмихна ми се шеговито
"Да... както е по филмите... Ти си моят герой!" - хванах го аз за ръка
"А, какво ти беше сутринта?"
"Когато се вцепених и едно прекрасно лъскаво возило щеше да мине през мен ли?"-засмях се аз
"Сега ти е смешно,но..."
"Не,не грешиш,изобщо не ми е смешно."
"Говорех за сутринта в училище,държеше се така сякаш..."
"Сякаш нищо не се е случило с нас?"
"Ами...да."
"Беше една целувка."
"Не толкова кратка..."
"Накъде биеш?"
"Защо говориш така.Не искаш да имаме такива взаимоотношения?"
"Какви?Беше целувка...и това какво променя в нашите взаимоотношения?"
"Както ми говориш разбирам,че не искаш...да сме гаджета."
Защо ми се искаше да не му отгаварям и да го помъча още съвсем малко...въпреки че като го гледах така,милия-
един питащ поглед,потропваше с крак нервно и слава богу телефона ми звънна и ме спаси.
"Ало?"
"Здравей,дете,как си?"
"Ами...добре,а ти чичо?"
"Хубаво,защото ще ти идвам на гости."
"Добре.Кога?"
"Утре."
"Супер,хайде ще се чуем по-късно."
"Чао."
"Ели,моля те...ще получа инфаркт."-обади се Евгени
"Да,да,да!"-отговорих бързо аз,доближих се до него и започнах да го целувам.Беше толкова хубаво да усещам как ме е прегърнал,
зашото бяхме близко един до друг,и усещах,знаех,че никой няма да ни раздели.
Излишно е да казвам,че училището остана на заден план.
Когато Евгени ме изпрати вечерта до нас,ме хвана за ръце,целуна ме,и съвсем неочаквано колата на чичо ми спря пред нас.
"Ели.Кое е това момче?"
"Аз съм приятеля й."
"Не питам теб."
"Чичо,защо се ядоса,това е приятелят ми,да!Има ли нещо лошо?"
"Да.Не знам дали родителите ти са информирани."
"Чичо!Ние днес тръгнахме...!"
"Добре,значи не сме закъснели много.Сега мойто момче,ще отидеш да съобщиш това на родителите й."
"Чичо,остави го на мира.Днес за първи път излезнахме и ти вече..."
"Не,не не се притеснявай,не ми пречи."
"Мълчи Евгени!"
------------------------------------------------------------------------------------------------
Е,това беше,оказахме се на вечеря вкъщи заедно,бяха ме сложили на единия край,а Евгени на другия...
Баща ми не казваше нищо,
сякаш ме упрекваше че не е знаел,
и усещах че има желанието накрая на вечерта като останем да си поговорим,с не толкова дружески тон
Майка ми го успокояваше,гледаше ме загрижено все едно питаше "Нали нищо не сте правили.Знаеш че трябва да се пазиш...Ще си поговорим по-късно за тези неща."
Беше толкова неловко!Идеше ми да си тръгна,но ме беше страх че ще ме хванат...
--------------------------------------------------------------------------------------------------
И така....Най-накрая всичко свърши,отидох навън да изпратя Евгени.
"Не исках да се получава така..."
"Няма проблеми,така е даже по-добре,сега вашите ще знаят че си с мен,и няма да се притесняват когато излизаме."
"Мислиш ли?"-попитах аз,макар че много добре знаех,че не е така...щяха да се притесняват още повече като знаят че съм с него,
но се съгласих с него за да приключим темата.
"Значи не си се отказал,да излизаш с мен?"
"Ооо,какво си пила на вечеря!"
"Когато ходих до тоалетната,взех едно малко патронче за сила."
"Ще те издам на татко ти."

Разделихме се и се върнах вкъщи тихомълком,за да избегна разговорите с мама и татко,отивах си в стаята,минах през хола,вратата
беше леко притворена и чух нещо което ме порази като гръм от ясно небе.

"Защо не казахте на Елизавета,че заминавате след 3 дни!Как може!Не ви е срам."-говореше чичо

Как така заминаваха,не ми е и идвало на ум подобно нещо,помислих си че не съм чула правилно...

"Иване,ако не желаеш да се грижиш за нея,просто си кажи!"-отговори в съшия враждебен тон баща ми

Значи ...,родителите ми заминаваха,без мен,не са ми казали нищо?Защо толкова време са мълчали!
Сълзите ми се стичаха,без дори да се усетя,как така не съм знаела че заминават,къде,след три дни...защо нищо не знам!

"Как да й кажа,че брат и е в кома,кажи ми,как!"-чух гласа на майка ми,още не се бях съвзела от единия удар,а
този вече ме повали на земята.
"Соня!А как криеш това от дъщеря си,не те ли гложди,когато я гледаш,нищо неподозираща!
Свлякох се на земята и всичко се въртеше около мен.Моя брат,който замина и най-сетне порастна стана мъж!И сега да му се случи това!
Как е могло,милия!А аз не съм знаела нищо,и няма да го видя!Как може всичко да е толкова несправедливо,пази го Господи!
------------------------------------------------------------------------------------------------
На излизане всички ме видяха,започнаха да питат какво е станало,и скоро разбраха,макар че не им казах нито дума.
Избягах,избягах набързо,беше вечер и тъмнината ме криеше,тичах...и реших да се обадя на Евгени,
защото не исках да се прибирам в нас.
Когато ме чу по телефона,той се разстрои,и после съжалих че го карах да се тревожи,казах му къде съм,когато го видях
се втурнах хлипайки към него и той силно ме прегърна,притискайки ме до себе си,както аз обичах.
Едвам говорех.
"Кажи,кажи миличка!Какво е станало,кажи всичко ще се оправи.Ще се успокоиш,ще намерим решение,
ще ти стане по-леко!"
"Б-Брат ми!Брат ми....е в кома!Мама и тате заминават след 3 дни при него в Щатите...а,аз,аз...сега научих.
"Седни малко..."-посочи ми той една пейка
"Как така,Ели!Да отидем да изясниш всичко,може би не е..."
"Всикчо знам вече!!!...Всичко знам,не искам вкъщи,моля те,моля те,..."
"Ели,миличката ми тя!Успокой се!Всичко ще се оправи,брат ти със сигурност не е толкова зле,трябва да разбереш всичко,
а след това да съдиш."
"Искам сега да съм с теб,не мога да се прибера днес,сега ме е страх.Поне...Поне утре,моля те."
"Добре....Утре ще отидем и ще разбереш всичко,ще видиш,всичко страшно ще мине.Хайде,в нас на топло,
скоро ще завали...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf