Айбърфол

Валерианът проникна в душата ми по начин, присъщ единствено на онези меки лунни лъчи, които само в онези подходящи нощи проникваха пред точно онези меки завеси в онези стаи, които се нуждаеха от лъчите.Беше едно хубаво лятно утро, птичките пееха и всяко живо същество се радваше, че е живо. Но жалко, че точно това беше мъртво и не изпитваше никакви чувства. Ето, че седях пред поредния труп...

Поредния труп на заек... Това беше третият труп на заек за тази седмица. Седмицата се оказа отрупана със случки, нетипично за нашето селце. Първо дядо Тот беше обърнал чайника си и беше изгорил случайно минаващата оттам котка. Котката беше добре, освен че беше прекомерно изплашена. Целият й живот, а той беше доста дълъг, се състоеше в мързелуване на топло през зимата и мързелуване на сянка през лятото и една такава силна емоция остави трайна следа в психиката й.Втората случка, която дълго щеше да се дъвче в устите на хората – козата на баба Незабравка беше избягала от кошарата си, заподозрени нямаше. И третата случка, която шокира най-много жителите, беше убийството на зайци. Трети труп беше намерен на наръфан заек на видно място в селото. Всички хвърляха обвиненията си върху кучето на Николас, с прякор Доктора (оо, не си помисляйте, че наистина е лекар, прякора му се дължеше, не на това че е имал медицинско образование, ни най-малко! Дължеше се на това, че беше единственият човек в селото, който носеше очила). Кучето му Блеки, трябваше да бъде черно куче според името си, но то беше черно точно толкова, колкото и обикновения плъх. Блеки беше ужасно старо куче, сиво, с прошарена козина и едва докуцукваше до паничката си с храна. И точно за това, да се твърде, че горкото животно е сторило тази зверщина на зайците, беше дори по-малко вероятно от възможността някой, избягал от клиника за душевно болно, сериен зайко-убиец да е дошъл в селото и да се отдал на навиците си да нарушава хармонията на майката Природа. Та точно за това бях принуден да посегна към Валериана, за да успокои малко бурно надигналите се чувства в душата ми за несправедливостта в живота... Може би това беше серума на живота – да освободиш чувствата от душата си.

Дните минаваха спокойно, а заешки трупове бяха изчезнали. Нещо като затишие пред буря. Симптомите спират, а после ти се стоварват с всичка сила по главата! Една неделна сутрин, когато всички бяха в селската черквичка, нещо интересно се случи. Както се четеше утрешната молитва, изведнъж се случи, нещото което не можепе да бъде отлагано повече... Редица въжета се осукаха и от там пропадна обесен и надран заек. Точно щастливите случайности направиха, така че той да бъде осветен от големия кръгъл опушен прозорец и доби още по – мистичен вид. Хората занемяха и настъпи масова тиха паника, никой не гъкваше, но всички мислеха същото. При такава голяма паника, обикновеният нетрениран провинциален ум предполага най-лошото. Всички решиха, че това е знак от бога за края на света. Жителите всеха мерки, които със сигурност щяха да помогнат, ако наистина имаше армагедон – скилитки чесън на вратите, ръчно изработени религиозни амулети и боядисваха със странни цветове входовете на домовете си. Естествено методите щяха да спрат тази ужастна случка, че кой Край На Света не би се обърнал и побягнал от страх само при вида на скилитка чесън и амулети, а ако види странните цветове би викал за майка си...

Но за жалост никой не разбра какво наистина се беше случило. Истинската история би разочаровала всички, които вече взимаха заеми от всякъде под предлога, че и без това идва края на света защо пък да не си поживеят добре, и същите тези хора оставаха доста изненадани от факта, че край на света така и не дойде. Обесеният заек под мистериозни обстоятелства, всъщност беше плячката на една злощастна котка, която си беше уловила вечеря и се бе покатерила на гредите на църквата. Тя с удоволствие щеше да се нахрани, ако не се беше оплела във въжетата и заекът не беше паднал мистериозно провиснал на същите въжета. Но за другите зайци, които се намираха из селото още не се знаеше нищо...

Скоро в селото Айбърфол бяха пристигнали група мъже. Категорията „група мъже” можеше да включва, ами всички мъже. Но когато „група мъже” решават да посетят малко населено място, никога не могат да имат помисли, попадащи в групата „чисти”. Ако някой Шерлок Холмс беше там, той би забелязал нещо странно, но селяните бяха прекалено отнесени с техните собствени прекоморно важни проблеми от рода на : защо прасето кашля (всъщност прасето не кашляше, а се давеше, защото в гърлото му засядаха продукти от „здравословната и екологична” храна) ; къде отиде кофата, която току-що оставих пред вратата и куп подобни, които ще нахлуят в съзнанието ви с пълна сила, ако оставите мозъкът ви да работи на една честота по-надолу.

Нека върна обратно вниманието върху групата мъже с неясните мисли и намерния. Те естествено притежаваха всички качества на група мистериозни мъже, като започнем с късо подстриганата коса и изрядно избръснатото лице при необясними обстоятелства, защото тези групички винаги идваха от „много дълъг път”, който никой никога не разбираше какъв. Те носеха дрехи, които на други места по света биха нарекли раса, но в Айбърфол си бяха просто дрехи, там за жалост не беше развита модата като отрасъл. Върху расата, застегнати с въжен колан на кръста, те носеха големи сребърни кръстове, показващи вярването им в някоя религия. Групичката мъже, съставяща се предимно от исполини, прекарваше времето с занимания, неясни за мен като страничен зрител. Понякога се показваха през деня от къщата където преживяваха, за да си подсигурят хранителни запаси. Някои жители биха се заклели в прасетата си, че нощем са виждали странни светлини идващи от къщата и напевни звуци, но по странното е, че на сутринта не помнеха абсолютно нищо за странни светлини и звуци и се кълняха, че никога не биха се заклели в прасетата си...

Пролетта в Айбърфол е поразяващо красива и неописуемо чаровна. Човек може да отиде през пролетта там и да не пожелае да си тръгне, дори да остави работа, деца, жена... Тогава всички овошни и не дотам овошни дръвчета цъфват в различни красиви цветове, като че изваяни по поръчка от палитрата на природата. Когато минеш по една улица с розови дръвчета и цветчетата закапят нежно по теб, загубваш сърцето си, защото то вече принадлежи завинаги на Айбърфол. Но в този момент тук в селото не е и наполовина толкова красиво, именно защото е есен... Сега нашето внимание държи Есенният Празник – залязването на плодотворното лято, прибирането на реколтата и смъртта на поредната година. Жителите са отдадени на весели мигове и дори забравят за появяващите се тук-таме трупове на дребни, мили, сладки и пухкави животинки, които би ни се приискало да приберем вкъщи и гушкаме до задушаване, но това не ставаше, не защото хората бяха коравосърдечни, ами защото именно същите мили животинки бяха разпорени и изкормени, а пухкавата им козина беше спластена в кървави кичури.

Нека ви представя Джон – трезвомислещ млад човек, който много добре знае, че животът му няма да е приключение и ще прекара предимната част от него в Айбърфол. Той все още живееше с родителите си. Имаше амбиции за живота си единствено спрямо младата Епъл. Русокосото момиче беше на неговата възраст и живееше нехаен живот като дъщеря на управника на селото. Любов се беше зародила между двамата. Типично за всяка романтична история имаше нощи под луната, разменяне на тайни любовни бележки и тъй нататък докъдето ви стигне фантазията. Типично за всяка романтична история отново някой не позволяваше на любовта им да разцъфти. И точно този някой, по нещастливи случайности се оказа бащата на Епъл, наставникът на града. Той не беше доволен с избора й на мъж, защото е един обикновен фермер без професия не бил подходящ за нея. Дори използва скритото си оръжие, което използваше само в редки случай с високо ниво на криза, а то беше да сравни дъщеря си с майка й, с която той отдвана се бе разделил. По неговите думи майката била вещица, невярна, луда, извратена, обсебена от дявола, ересница и всичко подобно. Вероятно наистина жената да е била съвсем нормална, но да е била обвинена във всичко това, заради факта, че е използвала мехлеми за рани или друга рецепта, наследена от майка си. Чудите се защо ли е била обвинена във всичко това? – Е, никой не може да ви отговори с точност, защото бащата на Епъл върло отрича други намерения, но един път смътно и откъсачно споменал за някакво наследство, което той е получил за сватбата си, но понеже се е разделил с жена си и тя се оказала зла, парите, които са били доста голямо количество са останали за него. Но това надали е била причината. Един мъж никога не би направил такова ужастно деяние в този честен свят, камо ли ако е бил управник на село.

- О, любими, татко каза, че човек без професия не е достоен за мен. – съобщи скръбната новина Епъл.

- Зайче скъпо, това ще значи само едно – ще трябва да изуча някаква професия... – замислено изрече Джон

- Но каква? – зададе въпроса си Епъл.

- Чух, че скоро в селото са пристигнали група почтени монаси... – многозначно отговори младият мъж. Заблудата му че „групата мъже” са почтени, най-вероятно се дължеше на факта, че в малките селца служителите на Господ са търпяли известна слава и респект.

- Монаси ли? И какво от това? – недоумяваше намека Русокосото момиче.

Тази идея се появи още в зародиш в мозъка на Джон, но както винаги става с зародишните идеи, тя порастна, разви се, създаде поколение и скоро държеше под властта си целия разум на мъжа. С всяка нощ прекарана в размисли и безцелно зяпане към жилището на почетната „група мъже” идеята се усилваше.

Нека съсредоточа цялото ви внимание на следващата случка... Понеже хората в Айбърфол не бяха типични граждани на големи градове, където ако се появяваха трупове на изкормени зайци, не само не биха се паникьосали или пък дори притеснили, най – малко биха го преписвали на бог. Напротив, те биха се възползвали и след 2рата минута нямаше да има и помен от зайци, всеки щеше да се ослушва, а месарници щяха да имат нова специалитет – „Екологично чист заек!!! Гледан в природата!!! Хранен с истинска храна!!! цена 10лв/ кг”. Но жителите на селото не постъпваха така... Те Бяха изплашени. Свещениците от църквата на селото виждаха това. И все пак те трябваше по някакъв начин да оправдаят нескромното заплащане от всеки жител на месец, затова че Бог ги пази и с тези пари те подпомагат посланието на Бог да се разпространи и той да помага на още повече хора, защото естествено това беше натурата на църквата. Те посветяваха всички доходи в „разпространение на посланието на Бог”, каквото и да значеше и каквите и материални облагания да искаше. Църквата служеше на народа и използваше парите за помощ на Народа, а дори не си и помисляше да задържи парите за себе си. В никакъв случай...

Писмо бе изпратено към църквата на някой по-голям град, откъде на друг чак до центъра на религията, където и да се намираше той. А оттам им беше изпратен свещеник, занимащ се с параномално и места „обладани от духове и Сатаната”. И така брат Андрей беше се отправил към Айбърфол, а неговата слава не беше малка. Беше известен с могъщите си ненагласени победи върху наистина съществуващи непоставени демони. И никой не се съмняваше...

Мъжът чакаше в скривалището си да падне ноща. Докато чакаме с него нека се запознаем от по-близко. Мъж на средна възраст, определено слабо тяло, което показваше, че някога е ял пищно, но е имало дни, в които не е вкусвал нищо. Името му беше Едгар. Или поне така помнеше. За други име не знаеше, така го бе наричала майка му, така му викаха и приятелите. Сега чакаше нощта да наметне Айбърфол с черния си плащ, а той да обиколи селото и да огледа дали някъде случайно няма отворена врата, а ако имаше дали някой от живущите там не е забравил нещо ценно или пък пари на някое видно място в дома си, и ако беше Едгар му правеше услуга – взимаше ценната вещ, прибираше е на сигурно в себе си, защото кой знае кой с какви лоши помисли можеше да влезе спокойно в къщата и меко казано да ги обере. Дори така погледно Едгар правеше добро на хората – пазеше им вещите и при удобни моменти им ги връщаше. Той дори не се колебаеше, че върши добро.

Джон се отправи към къщата на странните посетители с гордата и изправена походка на човек, не особено надарен в умствените си способности, който е открил просто решение, позволяващо му да живее спокойно за вбъдеще. Мъжът с решението застана пред врата на потенциалните си бъдещи наставници. Той вдигна ръка, за да почука и вратата се отвори сама. Естествено, че се отвори сама... Ако вратата на жилището на странна „група мъже”, които пристигат от дълъг път и са перфектно избръснати, от чиито жилище се чуват странни звуци и странни светлини, случайно не се отвореше сама пред човек, който е мислил да почука това щеше да наруши баланса на живота. Щеше да е в несъгласие с всеки един от законите на мултивселената... Врата се отвори сама пред Джон и октри пред него цял един свят, изпълнен с надежди за осъществяването на любовта му с Епъл... Светът се състоеше от средно голяма маса, един стар гардероб и стълбище към втория етаж.

Забравихте за боеца с демони, спасителя на невинните, брат Андрей? – Е, сега ще ви припомня... Той вече беше пристигнал в селото и говореше с управника и двамата му съветници. Те трескаво му обясняваха историята, докато се движеха към едно още недокоснато местопрестъпление. Когато пристигнаха, брат Андрей погледна невъзмутено трупа и изсумтя:

- Това прилича на дело на някой промишлен демон, да, така мисля аз! – сподели професионалното си мнение той. Тук ще е удобно да вмъкна, че лицето на църквата си нямаше и понятие от духове и демони, но много добре разбираше как да изнуди хората за повече средства за подпомагане на други невини и на делото на Бог.

- И какво трябва да сторим? – притеснено попита единият от съветниците.

- Хъмм, при точно този тип трябва да се оставят материални облагания, за да утолят жаждата му и да го върнат там откъдето е дошъл! – продължи брат Андрей.

- Сигурен ли сте? – търсеше успокоение управникът на града.

- О, да! Този метод ми е помагал в безброй други случай. – непоколебимо отговори защитникът на доброто. – За всеки случй ще остана тук да пренощувам, за да видя резултата.

- Безкрайно сме ви благодарни! Веднага ще наредя да ви освободят стая и да ви бъде донесено богато ядене! – каза бащата на Епъл.

След това двайсетина монети с добра стойност бяха сложени в центъра на града, заедно с няколко други скъпи вещи и всички селяни напуснаха мястото, за да оставят съществото, създаващо им тези неприятности да отнесе наградата си за паниката, всеобщия ужас и сторените лоши неща. В това време брат Андрей приключваше с пребогата си вечеря и събираше възнагражденията си. После излезе да „подиша чист въздух”. Дишането му на чист въздух се състоеше в отиване до „наградите” за демона, прибирането им при другите ценности и заминаването му от града. Най-странното беше, че трупове на зайци повече не се появиха, но причината беше друга...

Нощта току-що се бе спуснала над селото...

Джон изкачи стълбището на един дъх и застана пред заветната врата, откъде идваха бурни звуци. Зад нея лежеше бъдещото му с любимата му. Искрено се надяваше монасите да го приемат като свой ученик. Отвори вратата. Завари групата да играе карти. В Айбърфол, като представител на малките изолирани от света селца не познаваха картите. Джон реши, че това е някакъв начин за... ами нещо свързано с професията. Въобще не му хрумна, че хората убиват времето така.Той влезе под учудените погледи на мъжете.

- Какво търсиш, момко? – грубо попита един от исполините.

- Аз... Аз искам да си намеря занаят и се надявах, че ще може ви да ме учите.. – несръчно изрече Джон.

Последва бурен смях.

- Замълчете! – каза един от тях. – И защо по-точно искаш да влезнеш в братството ни?

- Защото не желая да бъде обикновен земеделец повече!

- Хах, момчето има дух. Струва ми се надежден – какво ще кажете?

Последваха няколко нечленоразделни звука от страна на останалата група, както се случва винаги при такъв важен въпрос, отнасящ се за съдбата на някой. После се чуха одобрителни възгласи. Разбира се...

И така Джон беше приет. Един от мъжете се запъти към едно старо бюро, вероятно дом на цели градове на дървояди и техните близки родственици. Той се разрови за „клетвата” и остана поразен.

- Няма го! – пелтечеше мъжът.

- Кое го няма? – усъмниха се останалите.

- Писмото! Писмото го няма!!!

Мъжете останаха в шок.

Нека разгледаме преживяванията на Едгар от предишната нощ. Той бе обикалял къщите и беше избавял от сигурно открадване различни предмети – една кесия с пари и няколко колиета от нищоподозорищате им собственици. Те дори не знаеха как им се помага, като ценностите им са пазени от някои друг, които може би никога нямаше да видят. След това спасителят на скъпи предмети попадна случайно в къщата на „групата мъже”. Нивото на неговата добронамереност и желанието му да помага на хората се беше увеличило значително. Той вече не прибираше само предметите от най-видните места на къщите, но и от по- малко, но пак много видимите места за някой крадец. Едгар преглеждаше старателно и чекмежетата на бюрата, че дори и долните скришни нива на същите чекмеджета. Крадците не крадяха само от най-видните места, те вече преглаждаха навсякъде. Затова избавителят на застрашени ценности трябваше да подсигури максимална сигурност на хората... Когато попадна на въпросното писмо, той доста го хареса – скъп плик, подпчатан с голям червен восъчен печат и златна нишка. Той реши, че най-вероятно е скъпо е реши да го предпази от някой лош престъпник, решил да направи главоболия на хората. След това го прочете...

Нека се върнем малко по-назад в историята на „групата мъже”. Те бяха монаси в голям развит и широко религиозен град. Както всеки обикновен богат, преуспял и скучаещ проповедник на религия нещо отвътре ги подтикваше да направят нещо ненормално, за да разнообразят ежедневието си. И се решиха. След две седмици бяха изправени пред висшите архиепископи и с тежка присъда бяха прокудени от тези земи. Питате се защо? – Е, имаха сериозни провинения. За разнообразение на скуката те бяха използвали някои методи, които ако някой средно религиозен, вярващ в културата на племето си, индианец чуеше биха го накарали да глътне езика си и да живее в оединение до края на живота си, имайки единствено компанията на „религиозните билки за лула”. Присъдата им беше – „Оскверняване на предмети и животни; ерес с животни и други неща, които биха цензурирали разказа. И групата бивши монаси бяха решили да отидат в някое село, да направят някой много сложен ритуал за призоваване на демон, който да иска да опустоши селото и да го победят и освободят селото. След това щяха да станат популярни и да се изкачат по йерархията на обществото... Но с времето планът се промени. Вече не искаха да убият демона, а да го контролират и да постигнат световно господство...

След като Едгар прочете писмото неговата предпазлива и избягваща потенциалните големи опасности натура го бе накарала да напусне града и да отиде към някой друг, който имаше облекчаваща липса на религиозни фанатици, надяващи се на световно господство.

Нека се върнем към трагедията на бившите монаси. След като разбраха, че писмото липсва, те решиха, че то е попаднало у някой значим човек и скоро ще бъдат разкрити. Затова трябваше бързо да отприщат дългата си работа и призоват демона. Всъщност за техния извратен ритуал беше използвана „чистата” заешка кръв. Ритуалът им се състоеше в един огромен демоно-призоваващ знак издълбан на пода. Кръвта се изсипваше в тесно издълбаните каналчета. Мъжете заемаха местата си и изричаха дълго и сложно заклинание на демонски език. Когато го приключеха трябваше да се появи силен демон от отвъдното под тяхната команда. Нямаше време. Джон беше изгонен грубо, но и за добро, мечтите му бяха съкрушени докато не му дойде идеята да стане първият шивач в селото и преуспя с модата. Но нека се върнем към заклинателите. Кръвта беше налята. Заклинанието беше започнато трескаво. Трескаво и бе приключено. Всички тръпнеха в очакване на резултата, в очакване земята да се раздруса мощно, пода да се разцепи и оттам да се покаже могъщ и голям демон, с добро количество всяващи ужас черти и да произнесе гръмко на тях „ На вашшшите услуги, господарю!”. Дори и да бяха няколко човека, демонът пак казваше „господарю”, просто си му беше в природата, нямаше как иначе. Ако му споменеш, че сте повече хора и трябва да промени формата в множествено число, той се цупеше и изтъкваше, че познаването на граматика не му влиза в задълженията. Да, но нищо такова не се случи. Единственото, което се получи беше малко облаче дим и то не се дълеше на нещо паранормално, а на факта, че напевното заклинание беше подразнило цивилизацията от термити, живеещи в дървения под и те се бяха възмутили. Дървоядите бяха високо интелигенти същества, нищо че повечето хора не знаеха този факт.

Засрамени от неуспеха си, бившите монаси бързо се оттеглиха от това село и отидоха в друго, под предлога, че обстоятелствата и условията имаха значение! Те дори основаха своя религия, която се занимаше с още и още неуспешни опити за призоваване на демони и световно господство.

Тази религия днес е позната като Сатанизъм, кръстена на чичото на единия от групата неуспели мъже – чичо Сатана, които им беше помогнал доста в осигуряване на провизии за добрите младежи.

.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf