Така перлена е вечерта,

разплакват ме очите ти,

перли в мидена мечта...

С горчива нежност чаках,

тъй както Салваторe Адамо

зовеше снега в песента...

едно старо мълчание

в ухото шепнеше

звезди...

отново не повярва,

аз нищичко си нямам,

освен думи с дъх на море,

а гримa ще изтрия

и когато ме целунеш

ще се усмихне дете,

децата не лъжат,

не си бил сам,

и зенитното сега

в твоите плахи ръце,

потопили сърцето

в чашата с ром,

така сладко

притежание,

така луд

вълнолом...

А ти чакаше,

тъй както Салваторe Адамо

чака тишината,

остави ме на свойто рамо,

скри се в косите ми

и неусетно заплака...

може би сам...

А обичах брега

и дишах с очите ти,

но морските звезди

не познават снега...