Утро в Ловеч

Ранно утро. По склоновете над града са рукнали зелени дървета. Слънцето развеселява перчемите на люляците и изкарва на паша по-решителните пчели. Два-три облака са закърпили небето над хълма, колкото да оправдаят заплатите на метеоролозите.

Реката тази година не помни пролетта. Тънка и вяла като отрязана плитка облизва каменното си оширочало корито. Брегът се е врязал навътре по следите на ланското й тяло и като търпелив любим чака с хладен шепот да го залее.

Градът премигва срещу слънцето, кротнал в шепата на Предбалкана. Из неочакваните улички на Вароша шетат омързеливени от апатичен хуманизъм котки, провират се тарикатски под кованите вратници и потъват в чемширите на препълнените със зидано време дворове. Горе средновековно се е озъбила крепостта, горда, че лъчите - същи вражески копия, прострелват най-първо нея.

Площадът сега е огромен и смълчан. Подранила жена отмерено премита покрай наклякалите под дърветата дъсчени пейки следите от снощна романтика. Оглежда се сепнато, навежда се и пъха в бездънните си джобове някоя случайна монета. Затворените чадъри пред кафенето приличат на забравени от предишна ера еднокраки птици, случайно доживели тишината на утрото. Някъде шумно се отваря прозорец, разнася се аромат на прясно смляно кафе и прегорена захар. Дочуват се познати гласове от утринно радиопредаване. Девойка с неподредени още къдрици излиза припряно на балкона и протяга оголена ръка сякаш иска да опипа времето.

Вървиш по улицата, която помни послушните фанфари на десетки манифестации и без да искаш прочиташ с подметките си рекламните материали на някого от кандидатите за евродепутати. Момчето от будката за вестници се суети около пакетите и поглежда озадачено първо часовника си, после и улицата. Внезапно махва с ръка, сяда на близката каменна ваза и припалва цигара. Набира нечий номер и разговаря дълго и усмихнато, докато тръска пепелта направо върху обувките си.

Площадът продължава да се пъчи – равен и квадратен, като страж, без който няма да поникне денят в този град. Дори мостът, който води заникъде, е някак съсредоточен и важен с двата си лъва, защото посоката му е на изток и той, макар и закратко, ще е пътека, по която ще бликне слънцето. Ще залее старите покриви, ще нахлуе в онемелите калдъръмени градини, ще развесели шарките на кротките реклами.

Сякаш тук времето се е свряло в пазвата на някой чардак и спи или минава през провинциалните улици с изтъркани от чакане обувки, без някой да разпознае стъпките му.

Старият провинциален град... тук се чувстваш дете.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: estela
раздел: Проза -> Есета
публикувана на: 2008-04-07
прочитания: 84
точки: 6 ( виж далите точки )
коментари: 2 ( виж коментарите )
препоръчано от: 4 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 7360
   Автори: 1980
   Произведения: 43677
   Съобщения: 184929
   Лексикони: 1894
   Коментари: 61806
   SMS-и: 776
   Снимки: 4572