ИГРАТА

Часът е 9:32, хората са насядали по масите. Фанатично всеки хванал маркер задрасква цифра след цифра. Едни се взират в картона толкова близо сякаш не виждат - а може би наистина не виждаха. И залата е пълна, както и мълчанието в нея.

„32,54,60…”

„Линия!” - някой изкрещя

Едни псуват шепнешком, други „Само една цифра ми остана!”, а трети „Тръгвам нищо не печеля!” Но всеки остава по масата до следващата и последващата игра.

Идва време за безплатното кафе - то вече бе стигнало до 5-ата маса, на която стоеше служителка в болницата, която само срещу 10 лева изкарваше здравна книжка на всеки желаещ, на всеки на който не му се ходи до болницата…

Последните, които щяха да получат кафе бяха майка и син. Майката студено поглеждаше екрана и следеше цифрите в картона си. Косата й бе посивяла сякаш преждевременно, може би защото синът и до нея гръмогласно в тишината се изсмиваше и изведнъж отново придобиваше образ на 25 годишно психично болно момче, каквото всъщност беше.

Майка му винаги му поръчваше кафяв горещ шоколад, който никога не се разбъркваше от никой - но все пак, всеки ден напуканата без дръжка чаша с безплатното и почти прозрачно кафе, стоеше до чашата с неразбъркания горещ шоколад. Синът й се смееше, а майка му не забелязваше, забелязваше, че й остава само една цифра, само една шибана цифра за да спечели 2 лева от линия.

„ Бинго ! ” - някой изкрещя - таксиметровата шофьорка. Тя имаше огромни сенки под очите, но очите й сега искряха сънливо, в тези 5 секунди тя се чувстваше силна, тя се чувстваше жива.

Започнаха да се чуват псувни и да се виждат хвърчащи маркери, картината беше нереална, сюреалистична, защото 80 процента от посетителите в бинго залата бяха пенсионери.

На 6-то число от месеца винаги е най-пълно, пенсиите са взети.

Но от кой?

На една жена й стана лошо - помоли сервитьорката за чаша вода. Ръцете й бяха състарени, все пак беше на 68 години, но въпреки това след работата си като чистачка винаги идваше тук - идваше да залага…

Пласьорите правеха едно и също - от маса на маса хвърляха картони, някои от тях ненавиждаха клиентите си, други сякаш не ги забелязваха, а трети – ги мразеха.

Вратата се отвори за пореден път - зададе се жена, която по-скоро приличаше на момиченце - куцаща,н иска и гледаща като дете, тъкмо бе изпросила от чужденците из града, пари. И тя беше психично болна, косата й бе черна и мазна. Докуца до първата маса, на която стоеше жената, която раздаваше талони на централния паркинг. Сега не беше на работа, а и тъкмо бе взела заплата и си бе позволила лукса от вафла и кола, въпреки, че вече беше дала около 30 лева за талони.

До тяхната маса стоеше друга жена, тя бе обърнала чашата си, а до чашата стоеше книга със заглавие ”Свети Киприан”. Тя гледаше на кафе, беше безработна, но от заниманията си по окултизъм печелеше достатъчно пари, за да идва всеки ден да залага.

И още лица, и още…

Всеки край на игра, приличаше на още по-амбициозно начало на следващата.

Тръгваха онези, които бяха свършили парите и идваха още… и още…

През 10 минути на GSM-ът на някой звънеше, но никой не го вдигаше или агресивно го изключваше по най-бързия начин, беше важно да се чуе следващата цифра, не бе важно кой и защо ги търси, най-важна сега, беше играта.

„Дами и господа, следващата игра е с картони от 30 стотинки, премия линия - 20 стотинки, премия бинго - 60 стотинки”

Часът е 00:20, в залата имаше 3 възрастни жени и едно 25-годишно момче, пред което стоеше чаша със засъхнал горещ шоколад.

Младежът гледаше майка си, тя гледаше монитора.

Нечий телефон звънеше.

Пласьорите изморено се подпираха по столовете.

От време на време се чуваше се чуваше нелогичния смях на психично болното момче.

Дали смехът беше нелогичен?

Това не е важно.

Сега е важна само играта…

„Бинго!” - някой изкрещя…

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf