|
Мечта за другия - първа част
- Когато потъна в пъстрата доброта на очите ти, сякаш един слънчев лъч озарява цялото ми същество и аз чувам и песента на птиците, и ромона на ручея, и тайнствения растеж на цветята. Светът става нов, различен, невероятен, когато потъна в очите ти. Толкова те обичам!
Никой друг не чу тези думи, освен момичето с тъмнорусите коси и един сталактит, провиснал изваяното си тяло в пещерата. Туристите бяха сами, уединени в света на чувствата си, щастливи, че никой не смущава любовния им шепот. Те и не подозираха, че сталактитът чува всичко, че неговото калциево сърце се изпълва с трепета на търсещите се в тъмнината пръсти.
Всъщност сталактитът беше… млада госпожица. Поне така се чувстваше. Елегантно се спускаше от тавана и в сравнение с другите – по-стари и по-уплътнени пещерни образувания, бе млада, само на няколкостотин хиляди години. Тя още не бе познала любовта, макар че по-агресивните сталагмити й правеха знаци, като настойчиво и горделиво се извисяваха към нея. Не, тя е още независима, върхът и не докосва нито стени, нито драперии, нито друго тяло. В това, учеше я някога майка й, е свободата. Свободата, която можеш да си позволиш да загубиш само заради любовта. Години наред, с всяка капка наситена калциева течност тя събираше мъдрост и сили, за да се срещне с това чувство, такова, каквото съществуваше в нейния каменен свят.
Но ето че днес, след като дълго се взира в тъмнината и напряга слуха си до болка, тя разбра, че има и друг свят – слънчев. Досега незнанието осигуряваше спокойствието й сред множеството себеподобни, които мълчаливо наливаха с отцеждащата се от тавана течност в телата си и растяха: символи на търпението, синоними на Вечността. Тук нямаше нито слънце, нито вятър, нито дъжд, нито смърт. От време на време някой прилеп долиташе и се закачваше на тавана.
Веднъж един от тях сподели, че от всичко най-много мрази дневната светлина, че слънцето е голяма досада и че ако не си на сигурно място вътре, в пещерата, можеш да ослепееш. Да ослепееш? А защо тогава момчето шепнеше на девойката, че иска винаги да съзира този лъч в очите й? Защо каза, че тя е като слънце в живота му? Защо “слънце” и “живот” придобиваха в нежния ромон на словата му равностоен смисъл?...
Слънцето – лъчите му: красота, сияние…сталактитката се замечта. В голямото й калциево сърце се загнезди мечтата за свят и за път. Но как да напусне своето родно място? Тя е обречена да расте само в едно посока – надолу! Не може сама да избира пътя си. Колко несправедливо! Хората живеят толкова кратко, крехки са, а имат свободата да се движат и да виждат слънцето. И най-важното – да го обичат. Но и тя вече го обича. Да! – това е любовта – когато непрекъснато мислиш за някого и само това ти е достатъчно, за да чувстваш, че времето тече през тялото ти.
Светът се запълни с трепетни мисли и желания, откакто тя се влюби в слънчевия лъч, невидян, но толкова желан. Може би защото никога не беше съзирала полета на бистрото му тяло, тя си го представяше като приказен принц: златен, светещ, галещ, неземен. Нейният любим!
Един ден тя сподели мечтите си с най-добрата приятелка, която скромно висеше на два метра от нея и събираше разум от тъмнината.
- Знаеш ли какво е да обичаш слънцето? Това е истинската обич, пълна с изненади, с приключения, с очакване… Слънцето има сърце, защото тупти: изгрев – залез и отново, и отново – един безкраен цикъл на възраждащото се щастие. Аз не искам за себе си цялото слънце, достатъчен ми е само един негов лъч – да ме погали, да ме обжари с любовта си и да изпитам онази сладостна тръпка, която разтревожи сърцето ми при срещата с двамата влюбени. Той каза, че слънцето е в нейните очи. Аз не можех да проникна в тях, но видях светлината в неговите и те искряха пълни с неземна магия, отражение на същия този слънчев лъч. И аз разбрах, че любовта е светлина, а не мрак, че тя има божествено лице и сгрява… Не искам да бъда като всички останали тук, не искам някой сталагмит да израсне точно под мен и да слее своя връх с моя във вечността на една ледена целувка. Не искам да съм без избор, да съм обречена да съм с някого и в същото време да съм сама. Защото той ще докосне моя връх, но няма да се вслуша в песента на сърцето ми. Сталагмитите са толкова скучни и сиви. Разказват единствено за твърдите си основи; за капките, които падат върху грубите им тела; за силата, която имат и която държала пещерата винаги отворена. Самочувствието им е дразнещо. Аз не искам натрапена близост,
- Говориш много странни неща!? – удиви се приятелката – Никой не може да си позволи да мечтае за нещо друго, различно от общоприетото. Това е ред, наложен от милиони години. Ние сме старо общество. Попитай баба си, която векове живее в тялото на един сталактон, дали мечтае за зора, за слънчев лъч! Неразумна си ти и семейният съвет ще те порицае…
Дълго я съветва приятелката: назидателно, умно, настойчиво, упорито и достолепно. Тя не знаеше, че отдавна говори сама на себе си, защото сталактитката се беше унесла в мечти и думите на укор прелитаха край нея като прилепи, които се готвят за сън.
…Годините набъбваха, тялото на сталактитката ставаше все по-удължено и по-грациозно се спускаше надолу. Толкова беше елегантна! Когато запалваха изкуственото осветление, тя се оглеждаше в застоялата вода на малко езеро и се любуваше на отражението. Той ще я оцени, неизбежно е…
Един ден дочу шепот почти до самия си връх, беше нахалният сталагмит, който от години растеше към нея. Той й говореше властно и програмираше след колко време ще се слеят. Готов беше да чака векове за този миг. За него сливането беше най-съществената част от случките в живота, така щеше да стигне до самия покрив на ниския им свят. Издигане нагоре! Нагоре преди другите, да! Той е уверен, че ще изпревари връстниците си, защото неговата сталактитка расте много бързо, някак романтично бързо.
Сталагмитът не се и опитваше да говори за обич. Той обсъждаше процента на салциевия карбонат в капката, която падаше точно върху него, и се гневеше, че процесът на възземане нагоре е продължителен. Търпението беше негова добродетел, но не и когато се съревноваваше със съседите. Тогава в каменното му сърце се раждаше бурята на желанията и той молеше госпожицата да се справя със своята част от програмата още по-бързо, защото мигът на срещата ще е великолепен, направо триумф. Той и Тя – едно общо тяло, което прекосява цялото пространство и съединява “горе” с “долу”. И тя трябваше да изслушва с часове досадните му натяквания, че върхът й се изкривявал, че дори и със сантиметър да се разминат, няма да могат да се съединят и тя ще си остане “стара мома” като една от двете си лели. А ето те двамата, са съвсем близо един до друг, направени са от един и същ материал, толкова си приличат, подходящи са да се слеят във вечността и да я олицетворят. Той е мощен, ще я поддържа, а тя ще започне да дебелее, няма да спуска вече острието си в опасното тъмно, а ще се заобли, ще има сигурност. Опората – това е най-важното нещо в живота! Да имаш сигурност – истинска утеха, а това идва само с единението между двама.
О, тя наистина жадува да се слее с Другия, но той не беше тук. Сигурно ще си остане само мечта, но тъй красива, тъй сияйна, че целият свят се запълва само с нея. Щом само мечтата я задъхва така, какво ли ще представлява самата среща? Нежността на неговите огнени устни, страстта на гальовните му ръце.
И сталактитката бленуваше за прегръдка, в която да вгради душата си, да излъчи най-доброто от себе си, трупано с хилядолетия. Не в сивотата на делника, не в мрака на овехтялата традиция, не в руслото на насилието.
Тя ще го намери: който търси – намира! Това го чу от един турист, който го повтори десетина пъти на детето си, загубило на пода в пещерата златно медальонче, “подарък от мама”. Тогава тя се взря и докосна с поглед търсената вещ, която носеше следите на слънчевата обич, озаряваща душата на това дете. А едрият господин, неговият баща, споделяше топлината на това излъчване и гласът му насочваше детето към упорито търсене. А когато намериха медальона, се прегърнаха и трепетът на сърцата им накара сталактитката да пожелае да се откъсне от тавана и да тръгне с тях.
Любовта я извиси над околните, превърна я в бунтовница. Но избор тя нямаше, той се простираше само в зоната на копнежа Несбъднатостта я изпепеляваше отвътре, сякаш сърцето й беше факла.
Един ден тя усети здравата опора на сталагмита под себе си. Как? Кога? Обзе я ужас от безпомощността. Натрапникът я притисна и гърленият му смях удави солените й сълзи:
- Мислеше, че ще ми избягаш? Че мечтите ще те спасят? Реалността побеждава всичко, мила. Аз съм твоят принц. Аз – великият сталагмит. Издебнах те спяща и унесена в копнежи по друг, но сега си моя! Само моите устни ще докосват твоите, една обща капка ще ни облива с разтвор, от който съюзът ни ще става неразрушим. Ха – ха – ха ! Обичам часовете на победата!!!
Сталактитката се огледа, търсейки помощ – напразно. Останалите й завиждаха, защото сталагмитът беше великолепен екземпляр. Приятелката тихо й пожела дълъг и щастлив съюз – поне до другата Вечност. Жестока ли беше, или искрена?
...Годините продължаваха да текат. Капките отмерваха времето като някакъв природен механизъм, който няма опасност да се превърне в гробница за умрели часове. Тя вече не беше сама и мечтите й дразнеха другия:
- Пречиш ми на концентрацията! Сега правим обем! Стегни се и поработи малко! Но единственото, което Тя можеше да прави, беше да плаче. Сълзите й се възприемаха като необходимия материал за създаване на сигурна връзка – бяха богати на сол... животът беше страдание. Времето поглъщаше постепенно дори утехата на мечтите.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: estela
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2008-04-12 г.
прочитания: 73
точки: 12 ( виж далите точки )
коментари: 1 ( виж коментарите )
препоръчано от: 7 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 7274
Автори: 1944
Произведения: 42449
Съобщения: 166245
Лексикони: 1825
Коментари: 59087
SMS-и: 762
Снимки: 4405
|
|
|
