В шума на бяла раковина

Морето се оглеждаше с диханието влажно

в шума на бяла раковина,

говорейки на тайнствения си език,

разпръснат сред играта на вълните

и слънчевите петънца,

преливащи от бяло в синьо

в огледалото на неспокойната повърхност,

и полъха на вятъра

в плющенето на белите платна

на скърцащата яхта,

която в устрема към хоризонти

чертаеше контурите на диря бяла...

Милиарди песъчинки,

безкрайни в своята безгрижност,

улавяха мига на жълта вечност,

роден от вечното движение към съвършенство.

Обрулен от дъха на ветровете,

с олющени стени от набезите на прибоя,

самотен в своята спонтанност,

стърчеше каменният фар,

надменен в хладната увереност,

че плясъкът променлив на вълните,

ревът чудовищен при буря

притихва в нямото мълчание

на изоставения кей.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf