Нещо за бижутата

Не нося пръстени, а само обеци
(след сватбата, халката си погребах).
Ушите ми продупчваха сплетни.
Сергията бе там. Във нея гледах.

Избирах си ги трудни по размер.
Златото изглеждаше ми скъпо.
Ядосвах се, когато някой беше взел
недостижимата, без свян, триръко.

Синджира с кръста в мамини оставих
(нали и до сега не ме е кръстила).
За първи път, когато го поставих,
закопчалката му беше вече скъсана.

Не помня. Нямала съм още и една -
баба подарила ми е златни трепрушки.
Разказваше - ушите ми пробила е сама
(нямало е пистолети, нито пушки).

В Неделя (а и тя така се казваше),
денят, във който ходи се на църква.
Непокорна бях. Но не ме наказваше,
трепетът им в мен да не помръква.

Но помня. Миг преди да се спомине,
мъчно обеците си свали и ми ги даде.
Треперушките в сърцето си прибрах
Разбрах, че слънцето умира и по пладне.

Не нося пръстени, а само обеци.
Едничките ми скъпоценни са от баба.
Трепетът на детските понякога боли.
Търпя. Тогава слънцето при мен посяда.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf