Когато не обичаме да гледаме надолу

А някой беше плакал на разсъмване

и бе оставил капки по тревата..

Нощта ли, тръгвала си

или зората, като идвала

по стъпките на самодива,

или пътеката на някой,

който сбъркал, си отивала?

Студени капки върху гръд от лава,

застинала като

изгубено във локва отражение

или като девойка,

забравила за себе си,

посред стволове брези,

когато се събират

заедно да плачат пролетно…

Изстинала душа,

изчакала за топлото дихание,

а то едва покрило с капки

пъстрите очи притихнала,

за да чуе стъпките на вятъра, трева.

Отмина я.

Понесе топлината си

към гордата скала,

която всичките вълни

целуват до забрава,

която гларусите

с крясъците си обожествяват,

а утрините върху нея лягат

и палят изгрева

със краищата на луната…

Отекна някъде от стъпките,

забравилите мекота

и стъпвали по топлата земя,

но в дни, когато имали от нея нужда…

За да докоснеш връхчета трева

или ще я настъпиш,

или ще слезеш на нивото й с ръка,

за да обикнеш долу...

А ветровете денем търсят

ласките на слънцето,

а нощем си мечтаят

по очите на звездите…

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf