Притихналост на времето ..

Притихналост на времето...

Младата жена - скоро щеше да започне работа. Преди няколко дни и се бяха обадили от мястото, където беше си подала молбата за работа и чакаше с нетърпение да започне новата седмица. И най-сетне дойде началото на седмицата. Младата жена - която бе невевроятно красива, с неверояни черти на лицето, с невероятно красиви огромни черни очи. Косата й разпусната се разстилаше по рамената. Пристигна в дома за възрастни хора и се запъти към стаята на директора. Почука и влезе. Директорката на дома, жена на средна възраст, също невероятно привлекателна, надигна поглед през очилата и покани младата дама да седне.
 - Добър ден млада госпожице - каза по възрастната дама с усмивка на лицето, която показваше някаква вътрешна хармония. - Искам да ви запозная детайлно със вашите задължения.
- Да - каза младата дама - слушам с огромно внимание.
След около час младата дама вече беше започнала своите задължения, запозна се с всички хора на дома по отделно. Дома наистина беше невероятевн. Уютни стаи с  всички най-необходими неща. Отделни санитарни възли, отделна столова, отделна зала за следобеден отдих. Младата жена не бе усетила как бе станало време за обяд. След като се бе запознала със старите хора, макар че тя мразеше тази дума, но те наистина бяха такива, се бе запознала и с колегите си в дома - с които щеше да работи. Всичките бяха толкова мили. Тя бе усетила, че точно бе това местото, за което бе мечтала, това бе нейното призвание. След като помогна на почти всички хора да се настанят на обяд, младата жена се отдръпна в единият край и се загледа внимателно в лицата на почти всички. Тя искадше да разбере по техните изражения настроенията им,  да разбере приемането й към тях. Тогава тя усети някаква тръпка, която не бе усещала досега. Не бе разбрала как се пренася във времето назад, но усещаше, че всички присъстващи тук са забравени, но не от Бога, а от собствените им синове и дъщери. Професията, която бе завършила, й даваше възможност да прониква дълбоко в душите на тези прекрасни хора. Но тя виждаше и примирението  което те са си наложили, за са не страдат, за да не изживяват Самотата отново. "Нима е възможно?" - Въпросът растеше в нея с пълна сила. "Нима е възможно? Тези хора, дали всичко от себе си, сега да изживяват това." Защото времето наистина бе запечатало всичко по техните лица. Всяка една тревога, всяка една радост, която са изживели Те, радвали се на идването на живота с техните чеда и в един миг тези "чеда", ги оставили тук. Младата жена осъзнаваше, че трябва да даде всичко от себе си, за да им помогне поне малко да се почустват наистина, то ако не щастливи, поне да види малко радост по лицата им. Тя се вместваше като изгубента частица от пъзела и Младата дама го усещаше вече по лицата на хората. Те я приеха мигновено. Тя осъзна, че тази Притихналост на времето ще бъде нейната съдба.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf