На Боби: Дано мечтаеш, Обич моя. И твоите мечти не лъжат. Както моите.
Аз искам просто в тебе да се сгуша. И в твойте пръсти сили да намеря. И може би, в мечтите ти заслушана, мечтата ми сама ще потрепери и ще си каже колко пак ме лъга и "колко много сълзи ми спести". А се удавих аз! Една минута стига да кажеш всичко или да мълчиш. Какво ще сториш ти, подлъгваща робиньо на моите несбъднати желания? Прекършваш мен. С безброй обиди да те прекърша теб? Или в стенания да се оставя ти да се прогониш и с теб да тръгне част от мен? Какво да бъде, моя тъжна обич? Защо ме тровиш?! И защо стаен е в теб, мечта, гневът ми силен? Защо не мога просто да цъфтя, да грея, да съм прещастлива... Нали в това е същността на теб - мечтата ми и мен - жената?! Но май и двете сбъркаме... Сега ще бъдем просто немите стенания на нечия по-смислена мечта.