На тебе

Когато времето потъмняваше и душата ми лягаше сгърчена - чувствах вина. Неописуема вина. А дума не можех да кажа и се скривах в тъмното.

Когато сълзите се лееха тайно и сърцето се сковаваше в ужас...

Пак чувствах вина. И пак отивах на същото място - при нещастието, черното.

Исках да изгоря всички сенки, да ги отпратя, да...

... какво ли значение има всъщност..? Какво ми остана ли? Хм...

Да свия в хартийка чувствата си и да ги издухам като дим. Да ми мине.

Да се намразя? Не... млада съм, нали виждаш, не мога да го позволя. Не.

Но ти ме обичаш, нали? Красива. Мила. Събрала енергията на света. Криеща се в тъмното. Тогава усещаш слабостта ми и безволието. Да?

Но аз те обичам. Страх те е нали? Страх те е от младостта ми. Нека.

И аз се страхувам. От призраците, които ти не прогонваш от пътя ни.

Свивам се, ставам безлична /и зла/. Аз се родих, когато ти ме намери. Вярваш ли?

Аз съм там... Ей там - в живота ти СЛЕД пира на съществото ти.

Ей там - СЛЕД наситата от всичко. Ей там - в уж сегашното, СЛЕД всички други.

Ти ме взе цяла. Аз бях чиста. Аз бях запазена. Ти не обираш оглозганата ми

душа, останала от чужди празници на егоизма. И аз не обичам огризки

Ти не се бори с духове. Не ме сглобява като разхвърлен пъзел. Нали?

А когато слъцето се скрива зад облака на празната самота, с последни сили

се опитвам да се боря, да го върна - да е светло.

И пак се свивах в кълбото от раздиращи въпроси. Сама.

Намирам сили, аз съм млада. Прекрасно е нали! Сили в безсилието на

отчаянието и неизречените думи. Сили в собственото си потъмняло

отражение. На мъката...

Защото те обичам - зла, черна, мъртва... каквато съм - такава. Обичам те.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf