Старецът
Времето полека се е свило в бръчките,
по изтерзаното от пътища лице.
Потънал в спомени, събираш съчките.
(Но от съчки цвете как да порасте?) Да палиш огън с влажните, ще загорчи,
а сухите набързо се превръщат в пепел.
Искрата пък е в теб и те боли, боли...
Отдавна някой, че си старец, ти е рекъл. Косите, белите, те парят в незабрава,
а ти във чекмеджета я подреждаш.
Есен е. Във края. Знаеш, малко ú остава.
Въздъхваш и клепачите навеждаш. Криеш си очите - пристани самотни,
пропити с толкоз срещи и раздели.
Там, във ъглчетата съвсем сиротни,
две сълзи от плахост са се сврели. Намерението ти за слънчева усмивка,
непосилно днес разтегля устните.
Уморен си. Тя е мълчалива и не бликва.
Изтичат си годините ти. Пустите...
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: Anita765
раздел: Лирика -> Друга поезия
публикувана на: 2008-04-30
прочитания: 111
точки: 33 ( виж далите точки )
коментари: 6 ( виж коментарите )
препоръчано от: 11 ( виж препоръчалите )
|
