Ветрове босоноги се гонят
по поляни килимено пъстри.
И разгарят отново в мен огъня,
бродницата-душа дето търси.
Разпиляват жарта още тлееща
в тъмнината на ден незапочнал.
А душата ми ведра и пееща
за начало отново се готви...
Ще разперя криле като птица,
ще разчупя таз клетка на дните си,
с гладни устни с наслада ще вкуся
от амброзията на мечтите си.
И ще бъда пак бърз, палав вятър,
недогонен от време, тревоги...
Нестинарски танц вият мечтите,
разсъблечени и босоноги...
Не остана жар в туй пепелище!
Друго пламъче нейде просветва.
Не ме дръж до студено огнище!
Ще ме стоплиш ли с пепел?
| 
