Момиче стои със своите очи зелени
до прозореца, но очите й - насълзени.
Лицето й - със сълзи цялото е покрито,
щастието, някога личащо, е изтрито.
Пръстите й - впили са се във едно писмо,
носещо на момичето това тегло.
Стои с поглед, в пространството блуждаещ,
от любов и топлина само се нуждаещ.
Безизразно лице, студени устни,
но както винаги - червени и вкусни,
с очи пълни с тъга и сълзи, болни,
някога преди бяха толкова волни...
Устните й са като никога толкова сухи,
а мислите в главата й - безсмислени и кухи.
Не мърда вече 10-15 минути,
зелените й очи са вече леко подути.
Но тя седи сама там и нищо не прави,
всякаш иска нещо или някой да забрави.
Лицето й е все така изразително,
сухо, мокро и все пак... пленително.
Гледа се в едно стоящо пред нея огледало,
стои, не мърда нейното оформено тяло.
Гледа се, но какво ли вижда в отражението?
На скръбта, мъката и болката творението?
Стои там, без мечти, без емоции, сам самичка,
като някоя далечна в небето стояща звездичка.
Косата й със все същия блясък и цвят,
готова да покорява с вида си целия свят.
Но кой да я види върху момиче без изражение,
чиято болка е единственото й вдъхновение?
Стои сама, гледа се, на ум крещи, сама в тишината
знае, че скоро няма да зърне пак свелтлината...
