ЗАКЛЮЧЕНАТА СТАЯ

Но пък можеше да напуска стаята си, когато поиска. Заключваше я винаги с един голям и неподражаем ключ и го пускаше в пазвата, за да е сигурна, че никой няма да влезе. Майка й викаше след нея да остави ключа, за да може да почисти докато я няма, да полее цветята, да проветри. Какво ли толкова крие, мислеше си, какво толкова има в тази стая? Понякога й минаваше през ума да пробва с някакъв друг ключ или да напъне с рамо, пък каквото ще да става. И все не се решаваше.

- Не искам никой да сънува в моята стая! - казваше често дъщерята.

Дори когато идваха повече гости отдалеч и се налагаше да преспят, не я отстъпваше и всички се тъпчеха на двете канапета в гостната и по земята, а тя се прибираше късно, лягаше на леглото в своята стая, сама и изглежда без никакви угризения. Изпитваше досада само от разговорите долу, в гостната, понеже все пак успяваха да проникнат под вратата или през ключалката. От време на време споменаваха името й. Веднъж чу една от лелите й да пита „Какво става с твоята дъщеря?". Наостри уши да улови отговора на майка си, но тя сигурно мълчеше и шепнеше. Тогава стана от леглото и леко открехна вратата. Двете жени пиеха кафе, подпряли лакти на масата.

- Какво става с дъщеря ти? - отново попита лелята.

- Не зная - отвърна майката, извади кърпичка и попи очите си с нея. - Не иска никой... да сънува в нейната стая.

- Какво?! - почти извика лелята.

- Така ми каза.

Побърза да затвори вратата, отпусна се на леглото и опита да заплаче. Гледаше през прозореца, на небето имаше четвърт луна, но и това бе достатъчно да й напомни толкова неща, заради които си струва да заплаче или поне едно. Не успяваше, а така много й се искаше да има сълзи по лицето, да ги изтрива, за да усеща следващите. Това щеше да я облекчи, знаеше го, един тих, самотен и проливен плач би свършил много добра работа - щеше да я облекчи и умори достатъчно, за да може да заспи спокойно и дори, защо не, да сънува... Мислеше за майка си и със затворени очи я виждаше, подпряла лакти на масата в един безплоден и мъчителен разговор. „Ще мисля за мама!", заповяда си тя, стисна очи и така заспа.

Когато ги отвори в стаята бе светло и утрото нахлуваше през прозореца с обичайните си шумове. Имаше странното чувство, че нещо се е случило, нещо много хубаво, непознато и толкова очаквано. За пръв път. Тялото й още тръпнеше и притиснала колене о гърдите си напрягаше памет да си спомни... Да си спомни... Какво да си спомни? Та това няма значение, разбира се, че няма значение. Бе сънувала и единствено това имаше значение сега. Така внезапно усети прилив на щастие, че просто скочи от леглото, бързо разреса косите си и даже някак гордо ги отметна назад. Отвори вратата и изтича по стъпалата надолу.

- Мамо! - викаше тя - Мамо!

- Какво се е случило? - питаше майката със свито сърце в прегръдката на дъщеря си, понежке през рамото й виждаше вътре в стаята, чиято врата зееше отворена, като никога, така че погледът й можеше да тършува колкото си иска, да се опитва да отгатне какво наистина се е случило, та така внезапно тази стая е станала непотребна и достъпна.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf