Незакапали

Задушен кей.
Мирише на конюшня.
Един закотвен кораб е изхвърлил
препускащи за въздух от търбуха си.

Развързан сякаш грива се прибира
Морякът.
Тих.
Отслабнал.
И брадясал.

От джоба му подава се намачкана
хартия, във която е загънал
подарък за детето си пораснало.

Морякът е отвикнал да целува
жена си, а мъничето от люлката...
дали ще го познае като „ тате! „?
И толкова е сухо вътре в думите.
Мълчанието трябва да се счупи!

Отбива се във кръчмата морякът.
Избира шумна маса.
Тежко сяда.
Стоварва татуирани юмруци.
През жълти зъби мудно заповядва
кръчмарят да му носи тъмна бира.
И после пие бавно- да се смели
горчилката, заседнала на гърлото.

Но щом се завърти светът по чашите,
щом бирата престане да вълнува,
безвкусни, скучни фусти го обграждат
и с чуждите си, вехти вече устни
изпросват пазви с ласки и стотинки.

Морякът като камък се клатушка
по сушата на голите им острови
и все по- жаден, болен за морето
заспива на косите им- изгубено.
(При изгрев ще закусват
с махмурлука му
надвисналите челюсти на мачтите).

Не се прибират никога моряците,
които са забравили да плачат.
Сълзите им блуждаят надълбоко.
Умират- незакапали за прошка.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf