Приказка за...........

Още от своето сътворение човекът бе закърмен със своето ненаситно любопитство, което го водеше бавно, но сигурно към новото. И така със завещаните знания на предходните поколения, всяко следващо разкриваше нова част от лабиринта на необятното, така магнетичното непознато. И колкото повече човекът израстваше и виждаше през очите на онези, които се славеха с ума и мъдростта си, толкова повече сърцето му кървеше от болка и гнет. Мъката от това, което съзряваше погледът му, и онова, на което се натъкваше слухът му, все повече го мъчеше и му нашепваше за недостойния край на човешката раса.
Да, наистина мъдростта и знанието изискваха голяма жертва - не само желание, умение и любов към тях, както и целия човешки живот под формата на време, а и онова, което бе техният плод - прозрението! Всяка хапка от него бе сладка, но и два пъти по-горчива. То бе като лекарство, което каляваше тялото и ума, а разболяваше душата, отприщвайки още по-голяма алчност и агресия от тази, която вече съществуваше.
Вместо хармония знанието посади семената на хаоса и освободи страха, който се впи в човешкото съзнание и създаде илюзията, че позорният край ще бъде избегнат, ако човек притежава света и всички негови материални блага. Голяма част от натрупаните знания сега се използват за създаването на биологични оръжия, нови болестотворни вируси и какво ли още не, за да може отчаяният човешки индивид да превърне своята измамна представа за спасение в реалност.
И докога ще бъде така?! Защо страхът и алчността отново ни превръщат в глухи и слепи?! От забранения плод до сушата, глада и горящата вода - сякаш всичко бе предначертано! Но сега въпросът е „Дали мъдростта може пак да ни отвори очите или това е краят?".

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf