Умрях по навик - беше ми щастливо

(от тази смърт научих да обичам)

възкръснах тягостно - със утрото красиво

за всички мъртви идвам да отричам...

Погазих принципи - наречени сакрални

запалих вярата със празната утроба.

А мойте братя - радостни, похвални

с очи изпиваха - последната отрова.

И после гибел - трупове от факти

забравени от бялата простуда.

А аз обречен - в силните си лакти

и мислите със прилив на полуда.

Убих ги всичките - (а Дявола със страх)

остана ми последната стрела.

Направена от восък - с девствен грях

Господ се убива със лъжа.

Прекрасен беше - ангелски спокоен

с очи от пепел - толкова добри.

За него хората са просто дъх покоен

а той е смисъла, на моето (дали?)

Научен се завърнах от пределите

(нарекох си пътеки да вървя)

И погледно намирах се при смелите

а всъщност бях последният слуга.