Среднощни размисли 2

Часът е 3 след полунощ. Малка тъмна стая осветена от будуващия монитор. Моята стая. Въздуха е пропит от цигарен дим. Отворил съм широко прозореца. Студено е тази нощ.

Небето е покрито с облаци и няма звезди. Само една ярка светлинка блести над спящия град. И ту се скрива зад облаците, ту се показва... ту заблестява силно, ту едва едва мъждука. А луната тази нощ спи някъде далеч от тук. Дори тя ме изостави тази нощ.

Няма по-самотна и по-студена вечер от тази, в която дори Луната не свети.

Не мога да заспя.

Уличните лампи придават на близките дървета приказно-жълтеникав цвят.

Само 2-3 прозорчета светят в отсрещната сграда.

Треперя от студ. Истината е, че студа се е настанил в душата ми. И няма мърдане от там.

И отново сме заедно с теб. Бяхме се позабравили, нали? Залипсвах ли ти, самота?

Спомняш ли си последният път, когато правихме това? Помниш ли последната вечер, когато будувахме и записвахме мислите си? Спомняш ли си последните Среднощни размисли?

Знаеш ли, и тази вечер ще ти призная същите неща, които и тогава. И тази нощ съм влюбен силно. Само любовта ми се е променила.

И тази нощ се чувствам самотен. И тази нощ съм тъжен. И тази нощ не спя.

И тази нощ е с горчив вкус на самотни сълзи. И тази нощ ме боли.

Защото нищо не се е променило. Ти пак си самота, аз пак съм нещастно влюбен ... и времето в мен пак е студено.

Но знаеш ли какво? Мисля, че сърцето ми вече е уморено да обича така.

А ти... ти си единствената, която ме обича. И може би и аз те заобичах. Нищо, че си самота.

Не мога да заспя... и не искам.

Не искам да спя, защото понякога сънищата ми болят повече от реалността.

Не искам да спя, защото понякога, когато се събуждам, осъзнавам, че някои неща са били само сън и реалността боли.

Не искам да спя, за да не ме боли отново.

Поглеждам отново през прозореца с мъничката надежда поне малката светлинка да ме стопли тази нощ. И я виждам. Там е! Макар и мъждукаща, макар чезнеща, пак си проправя път през мрака. И и благодаря! Със сълзи на очи и благодаря, че поне тя е там и не ме е изоставила!

А утре... утре не знам.

Може би всичко, което трябва да направя, е просто да променя едно нещо. Защото знам, че промяната дори на нещо незначително може да преобърне целия ми живот. И може би тогава ще дойде време да се сбогуваме с теб, нали самота? И може би ще ми липсваш.

Може би.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf