Започна да се стъмва. Едно малко розово облаче погледна към залязващото Слънце и сълзите започнаха да се стичат от него.
Като видя това, Слънцето се спря за миг. Усмихна му се широко и го попита:
- Защо плачеш, облаче?
Розовото облаче също спря за миг. Надигна поглед нагоре към червеното Слънце и продума:
- Може ли да те помоля за нещо?
- Разбира се, само кажи! - с още по-голяма усмивка отвърна Слънцето.
Облачето позабърса сълзите си и продължи:
- Може ли тази вечер да не залязваш!
Слънцето се засмя силно. Необичайно за един залез, леко се понадигна и златните му лъчи заблестяха над хоризонта.
- Защо искаш от мен такова нещо? - рече то и все така широко се усмихваше.
Облачето понечи да заплаче, но си спомни какво му бе казал баща му. Спомни си, че мъжките облачета трябва да са силни.
Спомни си, че не трябва да допуска бурята да надделее и да помрачи настроението му. Преглътна черните си сълзите, обърна се отново
към Слънцето и рече:
- Срам ме е да си призная, но ме е страх. Страх ме е от тъмното.
Тогава слънцето го огря още по-силно. Приближи се към него и бавно му заговори:
- Преди да си легна, ще ти разкажа една история.
И в края на деня Слънцето все така седяло над хоризонта, сякаш не бързало още да се скрие и разказвало своята история на малкото розово облаче.
- Преди много години се влюбих в Луната. Погледите ни се срещнаха случайно сред безкрайния космос и това беше любов от пръв поглед. На следващия
ден се надявах да я видя отново, но тя така и не се появи. Дните минаваха, а аз не я откривах. Понякога, в безсънните ми нощи, ми се струваше, че
за кратко виждах погледа и, някъде зад звездите. И един ден, когато вече почти бях забравил за моята любов, я видях отново. Бяха минали почти 400
години от първата ни среща. Усмихнах и се, а тя нежно засия. И тогава се целунахме. Тя ми призна, че също ме е търсила през всичките тези години.
Но за съжаление, такава е съдбата ни. Трябваше да се примирим с нея и да продължим напред. Обещахме си, че ще се обичаме вечно и винаги ще се търсим
в мрака. Обещахме си след още 400 години отново да се чакаме там, на същото място, сред тишината на безкрая.
Не се страхувай! Като млад, аз също се страхувах от тъмното. Страхувах се, че ако заспя, може да не се събудя никога повече.
Но разбрах едно много важно нещо, малък приятелю. И искам добре да го запомниш.
Слънцето се усмихна още по-широко:
Разбрах, че когато обичаш, пътя ти винаги е огрян от светлина. Разбрах, че понякога любовта е скрита в тъмното. Разбрах, че понякога трябва да се
бориш за тази любов ... и никога да не се отказваш от това да живееш и да обичаш. И винаги да очакваш утрешния ден, в който отново да грейнеш с усмивка.
Защото си влюбен.
Запомни това, малко облаче! Запомни и това, което веднъж ми каза мрака, когато се срещнахме.
Слънцето понечи да заплаче, но знаеше, че слънцата не могат да плачат. За това отново се усмихна и рече:
Веднъж мрака ми каза: - Би ли могъл тая сутрин да не изгрееш! Моля те! Само една сутрин!
Попитах го учудено защо ме моли за това. И знаеш ли какво ми отвърна мрака? Погледна ме разтреперан и ми каза:
- Срам ме е да си призная, но ме е страх. Страх ме е от светлото!