Стоиш сама на гара пуста.
Ти днес изпращаш любовта,
която вчера те напусна,
почерни твоята съдба.

Сълзи се спускат по лицето,
превръщат се във дъжд свещен
и падат с тропот там, където
оплакваш вчерашния ден.

Останал спомена за него.
Ти плачеш тихо сам-сама...
Той те гледа от небето,
проклина своята съдба.

Но влакът тръгва бавно вече,
отнася споменът студен,
за теб, за него и най-вече
за вчерашния тъжен ден.