Слънцето и луната

Вярвай в утрешния ден, вярвай в любовта

Ти си слънцето, а аз съм ярката луна.

Слънцето всеки ден чакаше да почне да залязва за да зърне поне за миг луната.

А тя всяка вечер беше променена и слънцета когато я видеше почервеняваше от срам.

И после се скриваше.

Цяла нощ тя грееше с ярка светлина, но имаше нощи в който безкрайно ридаеше от самота.

И я нямаше, това се случваше зимата, когато й беше много студено, а тя копнееше прегръдката на слънцето.

Да но съдбата им беше жестока, срешите им бяха твърде кратки, обичаха се, но не се бяха прегръщали нито целували, а така го желаеха.

Но ето, че след 400 години бяха токова близо един до друг слънцето прегърна луната и така засияха, че може би щяха да се взривят.

Облакът ги скри да не ги гледат хората.

И ето, че пак дойде времето за тежка раздяла.

Но и двамата живееха с надеждата, че ще се срещнат след 400 години.

И така ден след ден изтгряваха залязваха,разминаваха се, но те знаеха, пак ще се прегърнат.

Вдъхнови ме един разказ за слънцето и луната.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf