Черно-бяла раздяла

Животът бавно се изплъзваше от пръстите й. Години наред тя беше стълбът, крепящ този кръг от различни хора, обединили съдбата си около тази впечатляваща личност. Но ето, че в този час една измъчена и изтощена душа си тръгваше от своя нелек житейски път. В очите й, очи като бездънни планионски езера, пламъкът бавно изгасваше, отнемайки на всички смисълът на тяхното съществуване. Клепките потрепнаха за последен път и закриха тези бездънни, любящи очи завинаги. Пръстите сякаш отказваха този порив на живота и черно белите зърна на броеницата й се разпиляха по земята...

По тази земя, по която тя бе вървяла до сетният си дъх. За нея земята бе люлката, която й бе показала животът такъв какъвто е. Но вече стъпкитей нямаше да отекват по плодородната земя на тези поля. Само гласът на старата воденица щеше да напомня на всеки, че тук някога бе живяла една незаменима личност.

Усетила аслучващото се, природата затаи своите звуци и отдаде последна почит на тази душа. След време всичко щеше да възтанови естествения си ритъм, но нищо нямаше да е същото без нейят смях и блага усмивка.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf