просто разказ

Тя стоеше притихнала в ъгъла на спомените си, разгръщаше всеки миг, наслаждаваше му се, колкото може... и посрещаше друг спомен, друг миг. В тишината се чуваше само дихание, а в нея напираха две думички - липсваш ми... И така, както винаги се случваше, в тишината се прокрадваше третият глас, може би нейният, може би въображаем някакъв... дори не си задаваше въпроса кой беше той, гласът...

Попита я: - Кой ти липсва?

Тя: - Той ...

Гласът: Кой е той?

Тя: - Не зная... той е моето бягство, той е моят пристан, той е моят цветен прозорец, той е радостта ми, тъгата ми, той е копнежа ми, той е отричането, той е... не зная, ... не зная... той е всичко и нищо... не зная... Липсват ми очите му, погледът...

Гласът: - Очите ли? Погледът?

Тя: Да, липсват ми... но погледът... Той гледа ли ме? Вече не си спомням... Забравила съм... Не помня... Просто ми липсва... Дори очите, които по-скоро свеждат поглед или просто се затварят... или просто гледат нанякъде, настрани... Не зная, просто ми липсва...

Гласът: - Вече не си спомняш?! Ти помниш всичко. Може би има очи, които към тебе не гледат... затова не помниш или така ти изнася ... На теб ти липсва илюзията, заблудата, внушението, че той е Любовта, че той е всичко, че има някой там, който те мисли, чака, иска... А иска ли те? А чака ли те? Как го показва? Какво ти говори? Говори лити изобщо нещо?

Тя: - Ти защо нарушаваш уединението ми, защо се натрапваш, иди си, иди си и замълчи, ако ще ми говориш така за него...

Гласът: - Не за него, за теб ти говоря, отвори си очите!

Тя: - Не те чувам... иди си, заета съм да мисля за него...

Остана с тишината си, сама, гласът дори да й говореше тя не чуваше, отново си повтаряше колко много той й липсва, колко й липсваха очите му и погледът, за който вече беше започнала да се чуди, имаше ли го и защо тя не си спомняше...

Чу се детски глъч. После вик - Мамоооо... Сякаш нещо внезапно я върна към делника, където й беше мястото... Може би някой ден пак, когато остане сама, ще си повтаря сама в тишината, колко много й липсва... нещо... и някой... ще се рови в спомените, ще брои миговете, а понякога и с гласа ще разговаря... ще го чува, но не винаги... само ако се налага... Няма да си задава въпроси... вече не... а ако все пак се налага с гласа да разговаря, може и да се вслуша, замисли... но за това май трябват трезви мисли...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf