Някъде към един...

Усмивката е вече факт. Последиците също. Явно съм заразил едно цвете, защото и то се усмихна съвсем непринудено и спонтанно. А после увехна... (на цветята не им се прощава подобна слабост). А погледа ми все гледа небето. Иска да завали но не смее. Знае, че нямам чадър и ме пази. Глупаво небе! Аз така да искам твоите капки а ти така ревностно да ги пазиш от мен. А може би се страхува? То едва ли знае за моята потребност от това да почувствам хладните му усещания по себе си. Може би единствено е чувало молитвите ми за здраве и благоденствие които отправям по скоро от нужда да го направя отколкото от някаква вяра, че с пожелание и без усилие ще стане факт нещо...
... последната цигара ми напомни, че е време да се прибирам. Нямам часовник, но никотиновата нужда и онзи нагон за себе-унищожение е по-точен и от астрономически хронометър. Винаги знам в коя част от деня се намирам поглеждайки кутията с цигари те си. Понякога така се вглъбявам в себе си, че влизам целия и се губя сред мислите за просперитет и нуждата от него. На хартия имам 100 причини да успея на практика само една - себе си!
... в стаята беше задушно. Отворих широко прозореца който гледаше право към луната. Разбира се, когато вече се прибрах, небето се пропука и от него изскочиха милионите дъждовни капки, които подигравателно чукаха по перваза ми.
Усмихнах се...
весело
наивно
по детски
и много дъждовно...
усмихнах се на теб - онази в капките с милионите лица на есен. Не ме ли позна? Аз съм любовта изгубила се в космоса от очаквания. Аз съм...

Събудих се рано! Не помня много - какво стана?...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf