Не знам дали ще мога да си отговоря...

Може ли да има тъмно повече,

отколкото е тъмно на душата ми,

от болките , 

които всеки ден простирам

върху живота си

и ги защипвам 

с хищниците мигове?

Какво ще ме нахрани,

ако е пълно канчето със сълзите,

изтекли от лъжите

и погледа с  лъжица си отгребва

от глътките на парещо-горчиви истини,

за да преглътне залъка,

изпросен от деня?

Студено е от алчни погледи

и нощници на пеперуди,

хербаризирали лъчите

на прожектора,

обърнал се да освети небето,

за търсенето на звезди,

които да проклинат завещаното

обричане на нищета

да пиша за поети и цветя.

Приспива ме очакването да вали, 

а облаците се завързват

и обикалят по-високите комини

да търсят ореоли.

Тревата е притихналата публика

на жив оркестър от щурци

и дълго после ще сълзи

след представлението,

където се изплаква залезът,

изпращал кратко

изгърбеното, натежало слънце,

удавило днес повече мечти

и свършило с угасването си надеждите.

Осиротелите илюзии на вечерта

се крият в редовете на поезията.

А аз да ви попитам:

къде ли страниците 

скриха важното?

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf