В душата ти когато допълзя или (Приказка за камъка и розата)

Обичам оня Стефан. Отначалото...
Да можеше да си такъв завинаги.
Любящ и нежен - Мъж, те бях избрала.
Такъв ми липсваш. И такъв... ми стигаше.
...
Не се пропукват каменните зидове.
Вратите, тежки. Пантите, ръждясали.
Високо е. Не мога да те видя.
Да чакам ли да се превърнеш в пясък,
и податлив до песъчлива дюна,
а после, в теб, Пустиньо, да нагазя
и само със любов да те събудя,
в душата ти да разцъфтя - оазис?
А ти да ме обгърнеш с топлина,
от слънцето, събирана до блясък?
Кажи ми, на сърцето крепостта,
ще падне ли? От обич. И на пясък.
Или...
да се превърна в дива роза,
пълзяща по зида ти, като котка
(понякога в бодлите има полза),
да се промъкна в тебе, тайно, кротко.
И като в храм, разапалени свещите,
да те събудят, цял във розов цвят.
(Единствено за обич, беззащитен
на всеки е душевният му свят...)
...
Обичам Стефан. Даже оня - в края.
По всеки камък, роза ще сълзя.
В пожар от обич, крепост се събаря.
... В душата ти, когато допълзя...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf