|
Любов под аромата на череши V
Вечерта беше дълга, а утрото идваше бавно. Всички се бяха потопили в нощната нежна прегръдка и не им се излизаше от нея. Въпреки че й беше приятно, Луиз нямаше търпение да се събуди. Тя знаеше, че я чака телефонен разговор, който очакваше с нетърпение. Искаше й се пак да чуе гласа на своята нова любов. Сякаш той я избавяше от проблемите. Дори й помогна малко по малко да заличи спомена за своята стара, голяма любов. Всичко беше толкова хубаво щом бяха заедно, откъснати от сивото и скучно всекидневие, те живееха в свой собствен свят – светът на тяхната духовна и красива любов. Тя трепереше до телефона с нетърпение да го чуе отново. Обикаляше надоло нагоре из новата си къща, хвърляше някоя друга усмивка на майка си, но с крайцича на устата си. Мислише си, че така прикрива своето притеснение, но и майка й е била на нейните години, знае как се чувстват младежите на нейната възраст. Тя тихо се подхилваше скришом.
-Ще се обади, спокойно!
-Толкова много ли ми личи? – с притеснение попита Луиза.
-Забравяш, че и аз съм била влюбена. – намигна й майка й и се оттегли тихо в кухнята вършейки своите домакински задължения преди работа. Макар да бяха минали няколко седмици от както са в новия град, на майка й не и беше трудно да си намери работа. Тя се казваше Мари и беше доста способен адвокат, всъщност един от най- търсените. Има голям хъс за работа и без проблем успя да наеме кантора в града, където да упражнява професията си. Мари погледна часовника, хвана куфарчето си, целуна дъщетя си, която все още трепереше до телефона и замина към работа. През главата на Луиза минаваха какви ли не мисли, страхуваше се пак нещо да не попречи на тяхната среща.
Телефона звънна, тя подскочи и видя, че на екрана е изписано името на Дан.
- Ало! – каза плахо момичето.
- Здравей! Да не би да те събудих. – с притеснение попита ДАниел.
- Не, нищо подобно. Чаках да ми звъннеш.
- Радвам се, че си нетърпелива да ме чуеш. – засмя се момчето. И двамата мълчаха. Получи се леко кунфузна ситоация.
- Ам... Разказах на приятеля си за теб вечерта.
- О, нима? И какво по точно му разказа. – запита тя.
- Ами, разни неща. Колко си красива например. – каза той, след което момичето се засмя.
- Какво толкова смешно казах?
- О, не, нищо. Стана ми смешно просто.
- Аха, разбирам. Ще се видим ли днес, приятелят ми много иска да за запознаете.
- Ще ми е приятно. Пак на нашата пейка, или би желал да дойдете до нас?
- Да минем да те вземем, става ли?
- Да, добре. Ще ви чакам. – отговори Луиза и приключи разговота.
Тя нямаше търпение да съзре погледа на своя нов приятел, но притеснението й още повече се изостри при мисълта, че ще трябва да се запознае й с приятелят му. Въпреки това, нещо я караше да не изпитва чак толкова силно притеснение, усещаше че всичко ще мине добре. Тя се приготви във стаята си, сложи си новата розова блузка която утиваше на дългата й руса коса. Убу си кафеникави къси панталонки и прибра косата си назад. Беше прекрасна (както винаги). Имаше такава красота за която всеки би могъл да й завижда, а този блясък в очите й който получаваше щом се сети за момчето с черешите я правеше все по- хубава. Беше готова. Тя слезе надоло към всекидневната, седна на един от фотиойлите и зачака. Телефона й звънна. Беше баща й, не се бяха чували тези дни. Тя се зарадва и вдигна веднага.
- Здравей, тате! – с усмивка отговори Луиз.
- Как си, миличка. Много ми липсваш.
- Добре съм. Запознах се с едно момче и след малко, ще изляза на разходка. Той е единствения ми приятел тук.
- Мисля да намина, как ти се струва?
- Страхотно! Много ще се радвам, ако дойдеш да ни видиш.
- Вълнуваш ли се?
- За какво?
- Утре е първия ти ден в новото училище.
- О, да. Частното училище, кой знае с какви префърцунени лица ще трябва да се срещам всеки ден. – отчаяно отговори тя.
- Тук ти беше принцесата на училището.
- Да, доста неща се промениха. Едва ли и тук ще съм такава.
- Как е майка ти? Не сме се чували от няколко дни
- Добре е. Преди малко тръгна към работа. Ти кога ще дойдеш?
- Ще се опитам да намина утре, принцесо. Ако изникне нещо, ще дойда на следващия ден. Няма да се сърдиш.
- Няма, спокойно. Гледай да дойдеш, липсваш тук.
- Добре, мила. Хайде до утре.
- Чао, тате. – Лиуз приключи разговора, който и донесе нова усмивка. Въпреки, че родителите й се разделиха, тя много ги обичаше. Те също се уважаваха, заради двайсетте прекарани години заедно. Никак не бяха малко. Толкова дълго време да споделяш с някой леглото си и накрая да се разделите. Това ги съкруши, но знаеха, че беше най- доброто решение. Любовта отдавна беше изчезнала, бяха останали само привързаността, доверието и уважението, но те не са достатъчни, за да подържат един брак. Най-важното е любовта. Луиз погледна към вратата и забеляза, че ДАниел се приближава със своя приятел. Тя се поогледа в огледалото, пооправи косата си и изчака да се звънне на вратата. Те позвъняха, но тя нарочно не отвори веднага, за да не си помислят, че е нямала търпение да отвори. Момичето се приближи към вратата, отвори я и съзря красивите сини очи на момчето с черешите.
- Здравей! – каза ДАниел.
- Здравей и на теб! – усмихна се Луиз.
-Запознайте се.
-Здравей, аз съм Джонатан, приятно ми е.- усмихна се приятелят му.
-Здравй, аз съм Луиза, на мен също ми е приятно. – отвърна момичето и заключи вратата на къщата. Те тръгнаха да скитат из града споделяйки неща един за друг. Момчетата разказваха свои общи истории, а Луиз споделяше забавни случки от миналото. Определено си допаднаха. Джонатан се хареса на Луиза, а й той също я хареса. Личеше си, че ще станат добри приятели въпреки не чак толкова хубавата му репутация. Но те така са богаташките деца, край тях клюки колкото искаш, а то дали всички са истина само те самите си знаят. Стана въпрос за училище, днес им е последния ден на свобода. Пролетната ваканция приключи и трябваше пак да се захващат със ученето. Луиз сподели, че е леко притеснена, понеже ще учи в частното градско училище и се притеснява, че ще е пълно с надути съученици. Това изненада момчетата, понеже и те учат в същото училище, а не бяха чули нищо за нова ученичка. Мистериите покрай Луиза продължаваха да се разкриват с всеки изминал ден. Те я успокоиха, като й казаха, че те също учат в същото училище. Поне още от сега имаше двама добри приятели. Целия ден обикаляха, те я разходиха из не чак толкова малкия град, показаха й всички хубави места които са открили през годините. Имаше нещо като шадраван, с прекрасна форма. Oколо него беше пълно с цветя и пейки на които да седнеш и да се любуваш на гледката, това определено е следващото любимо място на Луиза след скамейката в парка. Тя от време на време поглеждаше ДАниел и той с усмивка отвръщаше на нейните погледи. И двамата бяха леко изнервени, но всъщност прекалено радостни. Джонатан им каза, че ще тръгва понеже имал среща със стара приятелка. Луиз и Дан се засмяха и се разделиха с него. Двамата останаха на една от пейките при шадравана. Луиза сподели, че много е харесала приятеля му и с удоволстие ще се присъедини към тяхната мъжка компания. ДАниел се засмя, хвана я за ръката и й подари онази целувка която и двамата чакаха още от сутринта. Целувката с вкус на череши.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: PLAMEN4ETYy
раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2008-06-14
прочитания: 71
точки: 13 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 3 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 7598
Автори: 2055
Произведения: 46715
Съобщения: 196043
Лексикони: 2123
Коментари: 70283
SMS-и: 803
Снимки: 4759
|
|
|
