Завесата

Кънтя в замислени тунели,
в утайките на спомените самота,
в страха на будните предели,
заровил корените в глухи тъждества.

Валя с бездушно нетърпение,
пронизало доверието на химикала,
несподелимо и на подчинение,
преляло в срам мирОто на граала…

И вярвам, вярата не е за двама
между завесата от сълзи и прозявки,
в сърцата със конвулс на рана
и пулс от суеверието на кукумявки.

Остава погледа след нощен влак,
блестящ в съня на уморения пейзаж,
разпорил с котви сетния ми бряг
във релсовия хаос и кървища багаж.

А там с безбройни спирки грee любовта
в уречения час на истина, за да прости –
единствена и наша е смъртта,
и ако липсвам аз, то липсват ми лъжи.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf