Погребани сърца въздишат.
По покривите вятърът пробягва.
А думите се крият и не дишат.
Немеят устните и кротичко проплакват.
На завет, от годините покрити,
линеят чувства преболяли.
И нови тръпки, неоткрити,
искрицата са свили онемяли...
В огнището мъждука въглен
не загасен от буйните порои,
и като вик от Ада пъклен,
припламват спомените мои...
Съдбата се усмихна и изпрати
от миналото светлина мечтана,
по-ценна и от купища дукати,
несрещана по друми извървяни...
Изпрати ни, но пак не грее
в очите оня пламък буен.
Дано поне жарта да тлее
и да осее пътя ни безлунен...
