Вече не съм млада, но все още съм силна - на раменете си нося цял един свят, натежал от разочарования. А ръцете ми са уморени от жонглиране с ежедневни проблеми. Ослепях от взиране, в търсене на щастлива развръзка. Оглушах от виковете за помощ и милосърдие. Сърцето ми бие с ритъма на прединфарктното всекидневие. Какво ме държи? Надеждата за ред в това безредие. Настоящето е като моето минало, а за бъдеще - не говоря. Вече нищо не търся, не питам, не споря... Искам само едно - нечия силна десница да поеме от мен този несъвършен свят. Някой по-силен и богат на цветове и оптимизъм...