Колко са тъжни очите...Смеят се, а нещо боли...И колко са мокри ръцетеот избърсани, скрити сълзи...
Колко е плахо сърцето...Наивно все търси добро...А в себе си сбрало е мъката,че е птиче с изгорено крило...
И колко натегнали спомени...Хапят и късат до кръв...Белези от рани прободени,като меча дамоклев висят...
И после страх... и адски ужас...И после бягство... на къде...Дом пустеещ... изоставен...И две протегнати назад ръце...