Елора Джоунс
Роман
Жилището на Рик Ричардсън едва ли би могло да се нарече къща.
Най - точното название на тази "къща" бе "замък".
Стаите бяха като галерии, толкова големи, че Елора едва не се загуби.
Голямо впечатление й направи очарователната, възрастна дама, която стоеше в една от стаите и рисуваше.
Госпожа Лесли Ричардсън, майката на Рик.
"Може ли да ви нарисувам?" бе първото нещо, което Лесли попита Елора, когато се запознаха.
Докато рисуваше, госпожа Ричардсън задаваше куп въпроси, на които мис Джоунс едва успяваше да отговори.
Но тя й задаваше тези въпроси, не защото бе като онези госпожи, които обсъждаха живота на другите.
Лесли бе една прекрасна и състрадателна госпожа, която се опитваше да й помогне.
Елора Джоунс беше сама, както преди, застанала до прозореца в стаята, в която я бяха настанили.
Тя стоеше под арката образувана от разтворените завеси, както преди - загледана в небето.
Птичките пееха нежните си песни или прехвъркваха от дърво на дърво.
Пъстрите коне се разхождаха по моравата.
Само слънцето се беше преместило.
Слизайки надолу по небето, то все повече и повече потъваше, леко и бавно върху легло от червени облаци.
Хълмовете на места бяха порозовели.
Други пък изглеждаха обхванати от пламъци, както някога, когато червените огньове по него предупреждавали за приближаването на вражеска войска.
Колкото и блестящ и хубав да беше залезът, Елора не го забелязваше, или ако го забелязваше, очите й не се застояваха дълго, за да му се възхищават.
Мислите й течаха така: "Мелиса каза, че ще дойде с вести от Ерик! Защо ли не се сбогува с мен онзи ден, когато замина? Защо всички говорят с пренебрежение за него? Казват,че той бил враг на татко. Но аз знам, че това е клевета! Ако той е враг на баща ми, значи аз не мога да различавам кой е враг и кой не е! А какво да мисля за заминаването му? Така прибързано?! Ако той обича друга, ако някоя друга ме е заместила, не искам да живея! Нито ден, нито час повече!..."
Държанието и мислите на Елора Джоунс внезапно се промениха.
Някой беше отворил портата.
Беше жена. Елегантна и много красива.
Инстинкт, по силен от обикновения, й помогна да разпознае приближаващата се дама.
- Тя е! - каза тя съвсем уверено, когато дамата излезе от сянката на дърветата и се запъти към вратата.
Елора не откъсваше напрегнатия си поглед от приближаващата се госпожица и продължи да се взира в нея, докато тя не стигна до вратата.
Човек можеше да помисли, че все още не е сигурна, дали е тя.
Но когато бе напълно сигурна, че това е братовчедка й, Елора се успокои.
Сърцето й биеше по радостно от всякога.
Беше твърде щастлива, за да продължава да се вглежда в тази, която й даваше успокоение.
Мелиса вече бе в къщата.
Елора се готвеше да слезе при нея, когато чу желязната порта да се отваря отново.
Тя се върна до прозореца и видя възрастна двойка, приближаваща къщата.
"Кои ли са тези хора?" помисли си тя.
Възрастните господин и госпожа превзеха вниманието й.
Елора не познаваше това семейство, но мига, в който ги видя, ги почувства близки.
Двойката изчезна от погледа й.
Малко след това, госпожица Джоунс слезе в гостната, където Мелиса я очакваше.
