Дом за мечтите

- Беше ли ти хубаво?
- Да... А на теб?
- Да... Много.
Целунах я по челото. Беше топло и покрито със ситни капчици пот. И аз бях изпотен. Да, беше хубаво. Много, дори... Както винаги.
Обичам я.
Обичам я.
Обичам я.
Казано три пъти на ум, фразата вече губи нещо от себе си. Става фраза.
Израз.
Израз, който често използвам.
Не знам, дали не е навик. Да обичаш, навик ли е?
- Ще отида до банята.
- Иди. И аз ще ида после...
Мария се изправи. Плъзнах поглед по тялото и.  Излъчваше всякак бяла светлина.
Да, обичам я!
Обичам и тялото и, и нея.
„Нея..." - Да, и нея. Не знам, как времето се е плъзгало през мен, когато не сме били заедно. Някъде съм ходил, нещо съм правил... Какво ли?
Обичам я!
Чувствам се нужен и защитен. Осмислен.
Мария спря за малко пред огледалото, разгледа се и оправи с пръсти косите си. Ситни капчици пот блестяха и по гърдите и.
Когато се любим, сякаш просим изкупление един от друг. Или отдаване на нещо дължимо, някому...
От банята  се чу шум на вода.
Струята отмива милиони  Аз в канала... Знам ли, дали е така. Може и да съм стерилен.
Безплоден.
Да, безплоден...
Безплоден съм.
Какво съм създал в този живот?
На 40 години, още дом не съм създал.
Живея при баща ми и майка ми, в тухлено блокче в „ Коньовица". Те спят в кухнята, аз спя във всекидневната. Отбягваме се, за да не се караме. Баща ми е станал зъл и сприхав, от склерозата помни само какви бели съм правил като малък. И ми ги натяква.
Когато пийна, му крещя.
Викам му, че е нещастник.
Майка ми се разплаква.
И аз си лягам отвратен.
С Мария се любим по хотели, когато имам пари.
Любим се дълго, за да използваме всяка минута.
Докато се покрием с пот.
Да, безплоден...
- Ще дойдеш ли? - гласът и прозвуча като ехо, дошло от някъде далеч.
- Ще дойда... Пуша.
Запалих цигара. Смукнах дълбоко, докато усетя болка в гърдите. Това е удоволствието от цигарите - да усетиш болка в гърдите.
Странно.
Всичко е странно. Животът ни преминава неестествено, някак.
Да наричаме баща си „нещастник".
Да работя, а заплатата да стига до 15-то число.
Да пия водка вечер, за да заспя.
Да сънувам странни неща.
И други подобни.
Смукнах два-три пъти набързо и угасих цигарата. Пепелника е пълен. Не сме го изхвърлили снощи. Бутилката е почти празна.
Слиповете ми са на пода.
Ритнах ги с крак.
От климатикът на стената лъхаше хлад.
В огледалото се мерна фигура на мъж. Застаряващ. С прошарени коси. И коремче. „Паласки" на кръста.
Челото ми е напукано, сякаш от жега.
Остарявам.
Остарявам, безплоден.
Намигнах и направих гримаса. Лицето отсреща се изкриви уродливо.
В банята се носеше бяла пара.
Мария обича гореща вода.
Гореща, кожата ни се зачервява понякога.
Сигурно и е студено.
Постоянно и е студено.
Усмихна се.
Прекрачих ваната, струята ме посрещна - вряла и силна, като горещи пръсти.
Изпръхтях и затворих очи.
Чувам, как водата шуми по главата ми.
Глух шум, като дъжд, зад затворен прозорец.
Стоях със затворени очи, има нещо много блаженно, да усещаш ноктите на водата по себе си.
Без да виждаш.
Без да мислиш за нищо.
Струята се плъзна по раменете ми, по гърдите...
Усетих дланта и - мека, като теменужка.
„Теменужка..."
Не знам, дали теменужките са меки.
Понякога просто мечтая.
И ми се иска да е така.
В червения мрак на очите ми, усетих как устните и докоснаха моите. Топли. Горещи.
Обичам я!
Протегнах слепешка ръка и я погалих по косите.
Мокри, отпуснати, меки.
Дъхащи на обич.
- Искам дете...
- Кое?
- Дете!
- И аз искам... Не пиеш ли хапчета?
- Пия. Не искам да пия хапчета... Проклетите хапчета!... Искам дете!
Целунах я.
Водата стана още по-гореща.
Прегърнах я и я притиснах към себе си. Гърдите и са твърди и топли.
Струята драска гърба ми.
Дете...
Колко бих, искал да имаме дете...
И дом.
И розови чаршафчета, с гумени мечета в кошарката... Виждал съм го само по филми.
Пропуснал съм нещо...
Пропуснал съм много...
Времето.
- Да не говорим за това сега.
- Защо?
- Защото... знаеш...
- Знам.
- И аз знам... И аз го искам.
- Не издържам вече така.
Мария е женена. С дете. Мъжът и прави бизнес и няма време за нищо.
За нищо.
Аз съм нищо.
Нищо, което я прегръща във ваната.
А водата е вряла.
- Ще се разведа, ще си вземем квартира... И ще имаме дете.
-Ти имаш...
- Това, проблем ли е?
- Не, знаеш... Аз обичам децата.
- От къде знаеш, че обичаш децата?
От къде знам?
Нищо не знам.
Сигурно съм роден безплоден. Не създадох нищо за толкова години.
Но бих искал.
В това поне съм сигурен - бих искал!
Да се махна от онази стая, от старците, наречени мои родители... Да имам дом, да имам пърхащо бебе, което да возя с количка в парка.
Да бъда с Мария, и да не се любим по хотели.
- Знаеш, че не е толкова просто... Като се разведеш, какво точно ще правим?       
- Нищо. ...Няма какво да правим.
- Ще създадем едно нещастно дете, което утре ще ни намрази...
- Ще ни намрази?       
- Разбира се!... Какво ще му дам?... Стая под наем, огризки, вместо храна... Когато порасне, ще ми каже, че съм бил егоист... И ще е право.
- Глупости! То ще е наше дете... С мен, с теб, ще го отгледаме с обич.   - Обичта си отива много бързо от бордеите... Запомни това!
- Нищо не искам да помня!     
- Обичам те!
- И аз те обичам, наистина!
Прегърнах я силно. Доплака ми се, сълзите избиха в очите ми. Нищо - под душа, Мария няма да види. Напоследък, все по-често плача. Сигурно остарявам. Или има нещо странно във въздуха. Впих устни в шията и... силно... до болка!
Да, обичам я!
Обичам я... но какво от това, Господи?!
Усетих ръката и, която се плъзна по мене.

21.06.2008

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf