На Т.
Под мантията черна на нощта,
под скърпената броня на гората
вървя към теб сред пустошта
и стъпките ми цепят тишината.
Сред призрачните сенки по тревата
окъпана във лунна светлина,
съзирам те и пламва ми душата,
погубена от твойта красота.
Потъвам аз, безумно опиянен,
в косите ти – златисти океани,
и зъбите ти впиват се във мен
като сребърна кама в плътта ми.
Изчезваш сред дърветата смълчани,
търся те със поглед замъглен,
две дупки черни зеят на врата ми
и струйки кръв се стичат върху мен ...
22.06.2008, София
