Ратанова приказка

Един свещеник често заговаряше
жената от ратан - тя беше няма.
И гола. Но безсрамна в голотата си.
Продаваше душата си, не тялото -
и тъкмо затова не беше истинска.

За истински дори и не помисляше
свещеникът. Единствено на нея
разказваше за скритите си нужди.
За болката в плътта, която бавно
стопяваше доверието в Господ.

Не смееше обаче да я купи -
да бъде украшение в дома му.
Спечелиш ли мечта, си я загубил.
Погубил си далечния й блясък.

Веднъж, на погребение, свещеникът
жадуваше печалната вдовица.
(Харесваше му черната й рокля,
вталена като тъмна страст по тялото).
Сега той беше ням, а тя - далечната.

След тази пръст горчиво беше виното.
След всяка нова глътка - все по-жаден
свещеникът към бездната политаше.
Заклати се пиян да се оплаче
на своята ратанова жена.

Жената от ратан не съществуваше!
Един плетач на кошници бе купил
Душата й. И вече я разплиташе.

И устните на Бога са ратанови.
Прегръщане плетат.
Но също хапят.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf