Започнах да чета отново и главата ми започна да се изпълва с мисли, които напираха, без да се изчакват една друга. Докато накрая надделя една и водейки се от нея, започнах да пиша коментара си. В един момент осъзнах, че това, което правя, не е точно коментиране - опитвах се да обясня мисълта, която статията породи у мен. И която се появи изведнъж, след като написах думата "поклон"... Опитвах се да обясня какво имам предвид, използвайки тази единствена, нищожна сама по себе си дума, станала причина тези редове да бъдат публикувани тук, вместо в раздел "коментари" на статията "4 декември, за Петя Дубарова".

Покланям се пред паметта на Петя Дубарова.

Покланям се пред това, което е написал в статията си Павлин Пушкаров.

Покланям се... При което обаче отказвам да "сведа глава", както е прието да изразяваме уважението си - защото ми се струва някак пораженческо, като след свършен факт,като пред Нещо, Което Го Няма... Искам да отправя поглед напред - към Полета, към Хоризонта, към Поезията... Към Доброто. Към всичко онова, което не умира никога и макар че ние не винаги можем да го видим, докоснем, или почувстваме, продължава да съществува във Вселената... Във вид на усещане, което понякога се връща при нас -

като Сребърна Комета.

Поклон!

06.12.2007