КАТО АДАМОВ ВИК

Скрита съм... във другите очи,

от собствените ме изгони на разсъмване

сега зората... пристъпно мълчи,

и всеки дъх е повик от несбъдване.

Облечена съм в бяло... за пречистване,

ти старите ми дрехи... изгори,

а те износени... от вричане,

обгръщаха те, но не триеха сълзи.

Откъсната съм, от живота ни измислен,

нахапан... но покръстен с нежни имена,

не го направи... чрез насъскване,

не си ми обещавал вечност в нищета.

Разпръсната съм в порива на вятъра,

че аз самата бях въздишка... палещ стон,

приятелка... пристигнала и носеща,

на чувствата... поредния канон.

Пожертва ме... за своето спокойствие,

продаде ме... за глътка тишина,

намери ме и ме изгуби чрез въздействие,

незначеща съм... само съм съдба.

Сеги си сам... във храма си затворен,

къде е въздухът, мечтата, светлината,

иконите... отдавна са запомнили,

Адамовия вик... раздрал душата.

25.06.2008г

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf