Белеят бавните минути,

до изтъняване изчезват…

Там, накъдето си отиде залеза...

прекършената ми пътека

изтръпнало мълчи,

пред пропастта на зейналото време,

в разкъсани от безразличие лъчи

стърчат оголени секунди,

стрели забити в точка на вървеж,

когато онемява от изпразване часовника.

В обратната посока

и пресечките са пред завоя,

а после нямаш видимост

и пропастта те вика…

от дъното звучат дълбоките акорди

от черната дъска на оглушал роял.

Боли слуха, когато се разделяш със илюзии …

в клавишите са свили своите гнезда отровни паяци,

с минорни стъпки впиват жило в пръстите…

замръзват по-изстинало от лед,
безкръвно бяло,

завинаги остават в полет…

криле на ангели,

предали се, когато защитавали…

Горчи в устата, билките не са били за биле…

пълзи усещането за изминалост

преди да е получило ответност.

Крещят от недовършеност и ласките,

стопяват се по пръстите,

а пръстите изчезват, изчезва тялото,

изчезват мислите, изчезва краят…

От падането всяка част прашинка се разпада,

в зениците остава нищото,

с което то ще отговаря на въпросите...

а те са кръгове,

а кръговете са отправни точки

на бездни, в които е живяла красота…

Изгубих те… потънах…