Повярвах си, че мога за забравям,

(Какво ми става, колко съм наивна)

че зад гърба си лесно ще оставям

и ще запазя душата си стерилна.

Не се получи, помня и попивам:

добро и зло, радости, проблеми.

По-лесно вече другите разбирам,

от себе си, от  своите дилеми...

Не се завръща в мен дори насън

момичето с безгрижната усмивка.

Отиде си (със теб то тръгна вън)

след спомена и плахата прегръдка.

Не я очаквам, не чакам теб дори,

пределът е преминат, няма брод.

Слънчево е, но защо ли все вали?

 Умора ли е или опит за Живот!?

02.07.2008г

(цикъл "Черно перо")