из романа "Последното изкушение" 2

Настроението, в което се прибра, бе огромно. Всичко му се виждаше забавно и хубаво, цветно. Каквото и да пуснеше по телевизора, му беше интересно. Беше щастлив. Искаше му се часовете до осем - тогава беше решил да отиде - да прелетят, да затвори очи и когато ги отвори, да е вече осем.

Не стана обаче така. Часовете бавно се нижеха един след друг и единственото, което можеше да направи, бе да ги прекара някакси. Той гледа телевизия, чете вестник, после списание, говори няколко пъти по телефона - не скуча. В един момент обаче, когато всички тези занимания отминаха, а остана още време, някакви мисли - не леки - се опитаха да навлязат в съзнанието му. Той обаче не ги пусна. Не искаше да чува нищо - нито мисли, нито гласове. И кой наистина слуша какво му се казва, когато е щастлив? Не, гласове не искаше, искаше Александра!

Когато осем наближи, Никола започна своите приготовления. А когато осем удари, той се изнесе от тях с ведро настроение и лека стъпка. Няколко минути по-късно, той вече стоеше пред апартамента на Александра и с туптящо сърце позвъни на звънеца. Когато тя отвори вратата, Никола остана с впечатлението, че я вижда за първи път. С леко домашно облекло, с коса хваната отзад на дебела плитка, тя изглеждаше различно; и неустоимо. Никола дотолкова се възхити от вида й, че усещането до преди минута, че може да надговори целия свят, изчезна изведнъж и той не каза нищо. Успя единствено да се усмихне. Александра също отвърна с усмивка, подаде му ръка, която той понечи да целуне, но тя го дръпна вътре.

- Не харесвам джентълмени! - каза тя и затвори вратата зад себе си. - Много време губят: жестове, речи, увъртания - чиста загуба на време!

- Но това винаги се е считало за знак на уважение, мила - поясни Никола.

- Знак за уважение, казваш. Интересно какъв ли ще е тогава знакът за неуважение. Но да оставим това! Заповядай, чувствай се като у дома. Чета в момента една философска книга и затова малко така те посрещам.

Никола имаше нужда от това пояснение, защото думите й така го жегнаха, че попариха туптящото му от радост сърце.

- Ще пиеш ли нещо: кафе, сок... нещо? - продължи тя с гостоприемството си.

- Нещо - предпочете Никола и се усмихна.

Тя пак отвърна с усмивка и отиде до кухнята, откъдето след малко се върна с две чаши натурален сок. Никола вече се беше настанил на широк и удобен диван, подобен на този в апартамента му и Александра остави чашите на малката стъклена масичка пред него. На масичката имаше още и една голяма чиния с нарязан, домашно приготвен кекс. Никола благодари за сока и я погледна влюбено. За разлика от неговия поглед обаче, нейният беше труден за разбиране - странна смесица от мнителност, изпитателност и съблазън, той остана пълна загадка за него. А Никола не беше от хората, които обичаха загадките.

- Трябва да призная, че много странно ме гледаш – каза той.

- Това е защото ти си ми странен - отвърна тя. - Малко са хората, които успяват да ме изненадат.

- Не мисля, че те разбирам - недоумя той, но тъмна сянка се надвеси над него. Все пак той успя да запази спокойствие: - Надявам се, че го казваш в добрия смисъл.

Александра прие замислен вид и се съгласи:

- Да, от определена гледна точка - да.

- Отново не те разбирам. Но какво е това, какъв е този разговор? - не издържа вече Никола на недомлъвките. - Нека говорим за нещо друго, за дрехите например. За това кой кога трябваше да ги свали.

- Добре, темата е хубава - съгласи се и тук Александра. - Ти кога трябваше да свалиш своите?

- Е, не можех да дойда гол, признавам. Вярно, че такава бе заръка ти, но... Но ето сега съм готов да понеса наказанието си за това.

Александра се усмихна.

- Готов ли си наистина? Добре, ще стигнем и до там. Но преди това да се върнем към дрехите. Каза кога трябваше да ги свалиш. А можеш ли да кажеш кога не трябваше да ги свалиш?

Изричайки това, тя ясно подчерта “не трябваше”. За Никола вече нямаше съмнение, че думите й не са случайни.

- Е, добре, явно искаш да ми кажеш нещо. Какво е то?

Александра не отговори. Продължи да го гледа все така изпитателно и с тънка усмивка. Точно в този момент вратата на някоя от стаите се отвори. Никола не предполагаше, че има още някой и затова много се изненада. Изненадата бързо се замени с предчувствие, което вече свали надвисналата сянка и тя покри лицето му. То стана мрачно, студено и изпънато от напрежение.

- Не сме ли сами? - попита той.

Александра повдигна леко вежди, и каза:

- Не, Ники, не сме сами. А трябваше да бъдем, знаеш ли. Но, какво да се прави - невинаги се случва това, което трябва да се случи. Така или иначе, искам да те запозная с един много специален човек за мен. - В този момент при тях влезе друго едно момиче, което Никола нямаше как да не познае. - Всъщност мисля, че ти я познаваш - много добре, ако мога да добавя - но това както и да е. Искам да ти представя първата си братовчедка и моя неразделна приятелка от деца, Радина.

- Здравей, Ники! Малък свят, нали? Гадна работа! - бяха първите й думи към Никола, изпълнени със същата онази ненавист, която показа на масата в университета и с която го изгони от спалнята. Ненавист подчертана и от факта, че тя току-що използва жаргонен израз - обикновено не говореше така - с което явно демонстрираше, че за да рзговаря с него, трябва да падне на по-ниско ниво. Никола разбра намека и набързо неудобството, което изпита в първия момент, премина в раздразнение.

- Я говори нормално! Какво ми говориш, сякаш си ме поставила пред края на света!

- Леле майко! - каза спокойно Александра, без да сваля очи от него. Той също я погледна. - Нима не изпитваш никакво неудобство?!

Думите й отново го сконфузиха, но беше обяснимо - спрямо нея той наистина се чувстваше виновен. Но спрямо Радина - спрямо това, че спа с нея, против съзнателната й воля - му беше абсолютно безразлично. Но друг беше въпросът на Александра.

- Изпитвам, разбира се - отвърна той. - Най-вече от това, че излъгах теб, която толкова много харесвам. Дори не мога да си го обясня! Отначало аз...

- О, моля те! - прекъсна го спокойно Александра. - Не искам обяснение! Попитах те само дали изпитваш неудобство, това е. Всъщност нека ти спестя всичко останало. Виж, Ники, погледни ме - Никола вдигна поглед към нея, които бе свел за момент, - не искам да мислиш, че изпускаш нещо кой знае какво в мое лице. Аз също не съм ангел и навярно също щях да ти изневеря или да те разкарам, но, Ники... не и докато държа на теб! А ти, при положение че ти беше хубаво с мен, продължи да търсиш и други... емоции.

- Не само, че ми беше хубаво с теб, Александра, аз съм влюбен в теб! - призна той.

- Не ме прекъсвай, моля те!... Ами че това е още по-лошо! - повиши тя тон. - Аз никога няма да отида при друг, ако съм влюбена в теб!

- Ти не разбираш, Саша - намеси се Радина, която все още беше права и със скръстени отпред ръце, - това е тръпка за него. Той, нашият любовник, си е сваляч по природа!

- Не и за мен. Аз бях тази, която го свали.

- Чакай малко! Че то и тя беше тази, която ме свали! - оправда се Никола, посочвайки Радина.

- Аз бях пияна, глупако!

- Каза го вече! И без “глупако”, ако обичаш, за да не видиш сега едни глупаци!

- По-спокойно! - намеси се Александра. - Не сме се събрали да се караме. Събрали сме се да обсъдим нещо, което ни се е случило... и което няма да ни се случи отново. Нали, Ники?

Никола се опита да осмисли въпроса, но понеже мислеше за друго и не разбра какво точно го питат, отговори машинално:

- Да!

- Даа... - повтори спокойно Александра и кимна в знак на одобрение, след което добави: - И не мисля, че има какво повече да си кажем, освен сбогом. Да, Ники, сбогом! И, моля те, не се обаждай! Няма да стане - нито с мили думи, нито с тежки обещания, нито с някакви цветчета - с нищо!

След като каза това, Александра стана и тръгна към стаята си. Но докато беше още в тази, тя се обърна към Никола и каза:

- Способен си в един миг да развалиш всичко хубаво, което ти се случва! Така обаче разваляш хубавото и на другите, имай го в предвид. В един миг! Над това се замисли, а не над това, че губиш някаква любов голяма. Аз... аз не ставам за любов - не и сега. Но поне го зная! А ти знаеш ли за какво ставаш?!

ЦЕНАТА

След тези си думи, Александра се махна. Чу се отваряне, после затваряне на врата; а след това музика. Ясно бе посланието на всичко това. Никола обаче продължаваше да седи на удобения диван и не тръгваше. Знаеше, че трябва, но не искаше. Не приемаше, че това е краят. Очакваше, че всеки момент Александра ще се върне и ще започнат нов разговор.

- Искаш ли да ти кажа за какво ставаш? - откъсна го от тези му надежди Радина. - За нищо!

- И снощи мислеше така! - отвърна иронично Никола и я погледна.

- Снощи... не ме дразни!

- Ти сама се дразниш! Ще ти спестя това - добави той и се накани да става.

- Не съм свършила! - каза насреща му тя, едва подтискаща яда си.

- Лекция ли ще четеш? - престори се Никола. - Защо не? Може! И без това нямам какво друго да правя - той отново се облегна на дивана. - И така?

Поведението му се дължеше не само с факта, че наистина нямаше какво друго да прави, но и със същата тази надежда, че Александра отново ще се покаже. Тази тънка сметка обаче остана тайна за Радина. Това, което бе явно за нея, беше неговата арогантност, която сега още повече я вбеси. Радина усети, че скоро усилията й да подтиска гнева си ще бъдат напразни.

- Не, размислих - махай се! - наистина рамисли тя.

- Не, размислих - ще остана!

Радина го гледаше с изпълнени от гняв очи.

- Мислиш се за нещо велико, нали? - даде тя воля на гнева си. - Мислиш, че голямо геройство си направил; майсторство! Големият майстор - да бъде с всяка, която поиска! Обаче, я ме виж, майсторе - нищо ми няма! Пак съм си аз! Единствено споменът ще остане в мен... и то не за дълго. Той постепенно ще избледнее и от него ще остане само едно малко, невзрачно петно. Да, точно това ще остане от теб - един неприятен спомен!

Никола стоеше на дивана, загледан в нея с безкраен интерес и в очакване речта да продължи. След като това не стана, той повдигна вежди, поклати одобрително глава и каза:

- Да... не беше зле! Виждам някакъв напредък. Но едно не ми е ясно: защо мислиш, че целта ми е била да оставя някаква следа у теб? Няма такова нещо. Целта ми беше да ти се насладя! И наслада имаше, признавам. А за това какво ще остане у теб с времето - въобще не ми дреме!... Но ако се замисля - усмихна се той - мога да ти кажа какво ще остане у мен: споменът за гърдите те, страстта на устните ти и топлината на краката ти! Даа - това няма да го забравя, обещавам ти!

Никола въобще не предположи как думите му ще подействат на Радина. А тя побесня, видимо. Задиша тежко, лицето й се изкриви, а устните й затрепериха. Доволен обаче от себе си, той не успя да улови промяната у нея. А трябваше. Той стана, мина покрай нея и чак тогава я погледна, но сега тя беше в профил, който пък се закриваше от косата й, така че и сега той нищо не видя - нито лицето й, нито очите й. А трябваше! Те бяха страшни, сякаш не човешки. Огънят на яростта изгори в тях всичко разумно и логично. Радина не се побираше в кожата си. Искаше да се развика, но нямаше думи, които да покрият гнева й. Тя се обърна рязко към Никола, който вече крачеше към вратата, засили се към него и с такава сила стовари ръката си върху гърба му, че той полетя напред, сякаш ударен от влак. Но това не беше всичко - ръката, с която го удари, не беше празна. В нея тя държеше най-близкия попаднал пред очите й предмет. И това не беше чашата със сока, нито чинийката за кекса... а ножът, с който бе нарязан!

Никола не усети удар, нито убождане - не разбра въобще какво се случи. В един миг пред очите му притъмня, после се появиха някакви шарени петна, след което всичко отново се проясни, но беше някак нереално. Ушите му зашумяха ужасно и само отделни фрази несвързано зазвучаха у него. На всичко това той реагира така: изпъна се в цял ръст, пое дълбоко въздух - като пиян човек, който иска да покаже, че въобще не е пил - и отвори входната врата. После излезе и затвори бавно след себе си, без за миг да се обърне. И продължи така: включи входното осветление и спокойно заслиза по стълбите, търсейки из джобовете си ключа на колата, като дори лекичко се покашля.

Радина от своя страна реагира различно. След като го удари веднъж, гневът дотолкова я завладя, че тя изпита зверско желание да го удари отново. Желание, което се подсили от факта, че Никола спокойно продължи да върви напред, сякаш нищо му нямаше или сякаш искаше точно това да покаже. Тя прие второто и отново се засили към него. И тъкмо да нанесе втори удар, когато видя как мястото на първия се оцветява в червено. И то с такава скорост, че в няколкото секунди, в които тя се колебаеше с вдигната ръка, гърбът на бялата му риза почервеня. Ледена вълна заля тялото на Радина. Тя отпусна бавно ръка, уплашена от настъпващата промяна. При това движение обаче нещо в ръката й присветна. Тя погледна и видя там немалък нож, острието на който бе обагрено до дръжката в червено. Тя панически го пусна на земята, а метален звън огласи коридора. Уплашена, тя падна на колене и закри устата си с ръце, така че само очите й се виждаха - по-големи от всякога. Искаше да направи нещо, да догони Никола, да види как е, но не можеше да стане. Искаше да извика - името му, или това на Александра - но от гърлото й не излезе нито дума. Чуваше се само тежкото й дишане и някакви несвързани, неясни стонове.

Това трая близо минута, която за нея се стори час, ден и миг едновременно. След това тя влетя при Александра, където пак нищо смислено не успя да каже, но видът й беше красноречив. Александра скочи, сигурна в това, че нещо се е случило и се втурна към другата стая. Потърси с поглед Никола, но видя, че го няма. И в този момент усети как Радина я повлича към коридора. Там тя първо видя няколко разпилени обувки, но само миг след видя и ножа, зловещо легнал на плочките. На часа краката й се подкосиха, а от устата й излезе писък. Следващата й реакция беше едно дълго и неясно изречение, на което само краят му се разбра:

- Какво стана?! - викна тя, с всичката сила на гласа си.

Радина не отговори. При реакциаята на Александра, паниката я обзе напълно. Александра грабна телефона си и припряно занабира номера на Никола. Но отговор не последва, освен равния, продължителен сигнал. Той я изнерви до крайност. Обезумяла, тя захвърли телефона и се спусна към Радина, която бе седнала на дивана и гледаше като упоена.

- Казвай какво стана?! - викна й отново тя.

Радина я погледна, с тъп и спокоен поглед, и отговори:

- Нищо! Никола ме ядоса... и аз го ударих! И... нищо повече. Той си тръгна. Може пък и да не съм го ударила!

Думите на Радина скъсаха и последните нерви на Александра:

- Радино, онзи нож там е целият в кръв!

Радина не отговори и на това, а само продължи да седи в шок. Александра обаче въобще не се интересуваше от нейния шок, който нямаше да я спре да я удари след секунда. Затова тя се махна от нея и изкочи навън след Никола.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf