За лятото, което още не познавам, но съм виждала преди

В мечта по лятото на плажа 
                    На дъщеря ми Яна...
                            песента, която обещах.

Горещо време, 

пъстри цветове 
в изстинали коктейли. 
По плажа се разхожда къдрав смях. 
Чадърите развяват кичурите слама 
и сънено поглеждат изпод вежди. 
От утринта до хоризонта 
е блеснал океан, 
разпръснал белите си лодки в ред, 
по-лесно да гадае слънцето след малко. 
Въздишките на влюбени 
са скрили раковини. 
Вълни се преподреждат 

в стъпките на гларус, 

крадат от сенките

на сламките за нощни питиета.
Повява мързеливо бризът, 
след час ще метне шарената риза 
и ще забрави да си тръгне 

чак до вечерта... 
А после някъде 

ще пие пак живота с цветове 

от шумни, неуморно живи звуци 
в бохемството на пурите и самбата... 
до сутринта... тогава ще положи себе си 
сред пъстротата на деня по плажа 
и ще повтори някоя от своите мечти 
от дните си на лято... 

Натюрморт с къща, двор, море, узряло и следобед
                                              Веселина, на теб за късмет...

Из паяжинките, присвили ми зениците,

откъснати цветя изплуват от високо,

като придатък към една 

изпразнена от недостатъци картина

в полупрозрачни очертания,

с остатъците от разбито време,

разсипало се от един часовник с пясъци,

в намачкана хартия вързани

за неизпращане веднага.

С попълване на липсващите щрихи,

ще се очертае ножица,

за срязване на вързаните краища

и за отваряне на вече станало.

Приятно топлото небе е натежало

в дъхави смокини и вкус на зряло.

Отворена бутилка, вече празно-синя,

е взела наобратно да се влива,

в захлас обгърнала с вода в аквариум 

черупката на бялата принцеса мида.

Над масата отвън на двора дърветата

са спуснали навързаните ябълки

с конци от цветните лъчи на слънце,

вплели се из паяжини...

Носталгия започва да чертае 

своя кръст в душата ми,

с оглозганите свои камъчета ме изпълва,

подобно на зрънцата в нара,
както пълнят до червено своя сок.

На слънчевата рокля, по презрамките,

застигат копчетата сини пеперуди,

събират си прашец от този цвят.

Следобедът отива да почива 

по цимента в стаята,

зад паравана, до леглото.

Лъчи от светлина го следват косо.

Присядат в стола му...

Разходката на лунни сенки из една градина...
                                     На всички, които се обичат...

В алеята, по-бяла 

между еднаквите дървета,

от паметник на двама влюбени,

два тънки силуета,

прегърнати приеха свойте сенки

и тръгнаха по пътя от лъчи зад тях.

Заобиколиха масите,

замислено поседнаха 

в столовете по пясъка,

изрязали го филигранно тъмно, 

с по-светлата окраска

около гърба на облегалката.

В отворената рамка на прозореца,

облегната върху триножник

на един художник в стая,

луната си оглеждаше лика...

рисуваше си образа с очи, 

в представата за още някого...

Алеята се губеше, 

все повече оставаше да бъде тъмна.

Оттатък нея беше шум,

на някои вълни...

и все едно, че шепнеха на някого

вечерен стих,

разказваха на всяка сянка бряг.

А там, до шума 

приближено седнала,

една неясна фигурка

(подобно  детството?)

потапяше ръцете в пясъка,

забавяше със бърз каданс 

или забързваше със бавен времето,

с единствено желание

да е наравно с него

и да оставя своите следи еднакво, 

в посоката натам, където няма край...

Луната беше извървяла до средата пътя,

а двете сенки, повече прегърнати,

поеха да заспиват върху паметника...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf